опит в истинския свят и ако трябва да съм напълно честна, не е особено умен.

— Съжалявам — казах аз. Съжаление. — Не исках да те обидя.

— Не ми се прави на смирен, освен ако наистина не го мислиш — заяви тя, като

продължаваше да ме гледа с присвити очи. — Дори и когато лицето ти е като маска, очите

ти са като проблясващи прозорци.

— Съжалявам — искрено казах аз. Извинение. — Надявах се да направя хубаво

първоначално впечатление.

— Защо?

— Бих предпочел да мислиш с добро за мен.

— Бих предпочела да имам причина да мисля за теб с добро.

Реших да сменя подхода, като се надявах да насоча разговора към по-безопасна тема.

— Темпи те нарече Чука. Защо?

— Това е името ми — Вашет — Чука, Глината, Въртящото се колело. — Тя произнесе

името си по три различни начина, като всеки от тях имаше собствен ритъм. — Аз съм онази,

която оформя и изостря или пък разрушава.

— Защо Глината?

— Защото съм и това — отвърна тя. — Само онзи, който е гъвкав, може да учи.

Почувствах нарастващо вълнение, докато говореше.

— Признавам — казах аз, — че ще ми е приятно да разговарям с учителката си на своя

език. Има хиляди въпроси, които не успях да задам, защото знаех, че Темпи няма да ги

разбере. А дори и да ги разбереше, аз нямаше да схвана отговорите му.

Вашет кимна и седна на една от пейките.

— Умението за общуване е важно за учителя — отбеляза тя. — Сега намери едно дълго

парче дърво и ми го донеси. След това ще започнем урока.

Отправих се към дърветата. Онова, което тя искаше, малко намирисваше на ритуал,

затова не исках да се върна набързо с първото попаднало ми странно парче дърво, което

откриех на земята. Накрая намерих върба и отчупих един гъвкав клон, по-дълъг от ръката ми

и дебел колкото кутрето ми.

Върнах се до мястото, където Вашет седеше на пейката. Подадох и върбовия клон. Тя

свали меча си от рамото и окастри останалите по него клонки и израстъци.

— Каза, че само „онзи, който е гъвкав, може да учи“. Затова си помислих, че този клон

ще е подходящ — обясних аз.

— Ще ми послужи за днешния урок — отвърна тя и обели последните остатъци от

кората, докато накрая остана само тънка бяла пръчка. Сетне избърса меча си в ризата,

прибра го в ножницата и се изправи.

Размаха напред-назад върбовата клонка, която държеше в ръка, и тя издаде тих, свистящ

звук, докато цепеше въздуха.

Сега, когато беше по-близо, забелязах, че макар Вашет да носеше познатите червени

наемнически дрехи, за разлика от Темпи и много от останалите адемци, нейните одежди не

бяха пристегнати към тялото с кожени ремъци. Вместо това ризата и панталоните и бяха

пристегнати към ръцете и краката с ленти от кървавочервена коприна.

Вашет ме погледна в очите.

— Сега ще те ударя — сериозно ме предупреди тя. — Стой неподвижно.

Започна бавно да ме обикаля, като продължаваше да размахва върбовата пръчка. Вшшш.

Вшшш. Застана зад гърба ми и фактът, че не я виждах, още повече влоши положението.

Вшшш. Вшшш. Взе да размахва пръчката по-бързо и звукът се промени. Всссс. Всссс. Не

помръдвах.

Тя пак започна да ме обикаля, накрая застана зад гърба ми и ме удари два пъти. Веднъж

по всяка ръка, точно под рамото. Всссс. Всссс. В началото го усетих просто като потупване,

но после болката плъзна по ръцете ми и ме изгори като огън.

Сетне, преди да успея да реагирам, тя ме удари по гърба толкова силно, че почувствах

удара чак в зъбите си. Пръчката не се счупи единствено защото бе от гъвкава зелена върба.

Не извиках, но само защото тя ме беше ударила между две вдишвания. Въпреки това

отворих уста и вдишах толкова рязко, че се задавих и закашлях. Гърбът ми се сви от болка,

сякаш някой го е подпалил.

Вашет ме заобиколи, застана отново пред мен и пак ме погледна по същия сериозен

начин.

— Това е твоят урок — сухо каза тя. — Нямам добро мнение за теб. Ти си варварин. Не