физиономия, докато Шехин се отдалечи, следвана от Пенте.

Наведох глава към Вашет.

— Харесва ми малката шапка на Шехин — казах аз.

Тя поклати глава и въздъхна.

— Хайде — тя ме побутна с рамо и се изправи — да си тръгваме, преди да си развалил

доброто впечатление, което направи днес.

* * *

Същата вечер седнах на обичайното си място в столовата — на ъгъла на една маса до

стената, възможно най-далеч от храната. Тъй като никой не искаше да седне на по-малко от

три метра от мен, нямаше смисъл да заемам място, където хората може би искат да седнат.

Все още бях в добро настроение, затова не се изненадах, когато мярнах фигура в червено

да сяда срещу мен. Сигурно отново беше Карсерет. Тя държеше един-два пъти на ден да се

доближи достатъчно до мен, за да ми изсъска няколко думи. Даже беше закъсняла.

Но когато вдигнах поглед, ме очакваше изненада. Срещу мен седеше Вашет. Тя ми кимна

и погледна безизразно смаяната ми физиономия. След това успях да се овладея, кимнах и в

отговор и известно време двамата се хранехме в добронамерено мълчание. След като

приключихме с яденето, разговаряхме приятно и тихо за разни дреболии.

Заедно излязохме от столовата и когато вечерният въздух ни обгърна, преминах отново

на атурански, за да мога правилно да изразя нещо, за което мислех от няколко часа.

— Вашет — започнах, — дойде ми наум, че би било добре да се бия с някой, чиито

умения са по-близки до моите.

Тя се засмя и поклати глава.

— Това е все едно в леглото да легнат двама девствени. Ентусиазмът, страстта и

невежеството не са добра комбинация. Има голяма вероятност някой да пострада.

— Мисля, че уменията ми в битката едва ли могат да бъдат наречени „девствени“ —

възпротивих се аз. — Много далеч съм от твоето ниво, но ти самата каза, че моят кетан е

забележително добър.

— Казах, че твоят кетан е забележително добър, като се има предвид от колко време го

изучаваш — поправи ме тя. — Което е по-малко от два месеца. А това е абсолютно нищо.

— Това е обезсърчаващо — признах аз. — Ако успея да ти нанеса удар, то причината ще

е, защото ти си ми позволила. В това няма смисъл. Все едно си ми направила подарък и аз не

съм го заслужил.

— Всеки удар или замахване, които направиш срещу мен, са заслужени — възрази тя. —

Дори и да ти ги подаря. Но те разбирам. Има какво да се научи от честното състезание.

Готвех се да добавя нещо, но тя сложи ръка върху устните ми.

— Казах, че разбирам. Спри да се биеш, след като вече си спечелил. — Ръката и

продължаваше да стои върху устните ми и тя ги потупа замислено с пръст. — Много добре.

Продължавай да напредваш и аз ще ти намеря някой на твоето ниво, с когото да се биеш.

116.

Височина

Вече се чувствах почти добре в Хаерт. Езикът ми се подобряваше и сега, когато можех да

си разменям кратки шеги с останалите, не бях толкова изолиран. Понякога Вашет се хранеше

с мен и благодарение на нея не бях напълно отхвърлен.

Сутринта бяхме тренирали бой с меч, което беше приятно начало на деня. Вашет

продължаваше да ми показва как мечът може да бъде превърнат в част от кетан и

движенията, които правехме, бяха малко и оскъдни. След няколко часа тренировки

поработихме върху моя адемски и после продължихме да се упражняваме с меча.

След обяда минахме на ръкопашен бой. Не можех да сдържа усещането, че поне в него

напредвам. След половин час Вашет не само се беше задъхала, но бе започнала и да се поти

малко. Разбира се, все още не бях сериозно предизвикателство за нея, но след като дни наред

бях подложен на унижението от лекотата, с която се справяше с мен, сега тя най-сетне

трябваше да положи поне малко усилие, за да продължи да ме побеждава.

И така, ние се биехме, а аз забелязах — как да се изразя по-деликатно, — че тя ухае

прекрасно. Не на парфюм или на цветя, или на нещо подобно. Миришеше на някаква

смесица от чиста пот, смазан метал и смачкана трева от хвърлянето, което и бях приложил