случай не се целете в очите. Всеки отговаря за безопасността на другия. Ако единият улови

другия в здрава хватка, не се опитвайте да се отскубнете. Дайте знак, както е редно, и това

ще бъде счетено за края на двубоя.

— Знам това — каза Селийн. Раздразнение.

— Не е лошо да го повторим — отвърна Вашет. Строго мъмрене. — Загубата на един бой

може да ви бъде простена. Но да загубите хладнокръвието си е непростимо. Затова доведох

тук теб, а не някое момче. Грешен ли е бил изборът ми?

Селийн сведе поглед. Извинение и съжаление. Смутено съгласие.

— Нараняването на другия поради небрежност не е част от летхани.

Не разбирах как победата ми над едно десетгодишно момиче е част от летхани, но знаех,

че е по-добре да не го казвам.

След тези думи Вашет ни остави сами и отиде до една каменна пейка на десетина метра

от нас, където седеше друга жена, облечена в червени наемнически дрехи. Селийн направи

сложен жест зад гърба на Вашет, който не успях да разпозная.

После момичето се обърна с лице към мен и ме измери с поглед.

— Ти си първият варварин, с когото се бия — призна тя след продължително мълчание.

— Всички ли сте червени?

Тя вдигна ръка към косата си, за да поясни какво иска да каже.

— Малцина от нас са такива — поклатих глава аз.

Тя се поколеба, след което протегна ръка.

— Мога ли да я докосна?

Почти щях да се усмихна на тези думи, но успях да се осъзная навреме. Наклоних леко

глава и се наведох, така че тя да може да достигне косата ми.

Селийн прокара ръка през нея и след това хвана един кичур между палеца и показалеца

си.

— Мека е — засмя се леко тя. — Но прилича на метал.

Пусна косата ми и отстъпи назад до официално приетото разстояние. Направи жест

учтива благодарност и след това вдигна ръце.

— Готов ли си?

Кимнах несигурно и също вдигнах ръце.

Не бях готов. Селийн се стрелна напред и ме свари неподготвен. Ръката и замахна в

юмрук право към слабините ми. Инстинктивно приклекнах и тя ме уцели в корема.

За щастие по това време вече знаех как да поемам удари и месецът сериозни тренировки

бе превърнал корема ми във възел от мускули. Въпреки това се почувствах така, сякаш някой

е хвърлил камък по мен, и разбрах, че до вечерта ще ми излезе синка.

Приклекнах и ритнах с крак към нея за проба. Исках да видя доколко се плаши и се

надявах да я накарам да отстъпи, за да мога да възстановя равновесието си и да се

възползвам по-добре от по-дългите си крайници.

Оказа се, че Селийн изобщо не е плашлива. Тя не отстъпи. Вместо това се плъзна покрай

крака ми и ме удари право в мускула точно над коляното.

Нямаше как да не се олюлея, когато кракът ми отново се спусна надолу, и загубих

равновесие, а Селийн беше достатъчно близо, за да се качи отгоре ми, ако иска. Тя събра

ръце, стъпи здраво на краката си и ме удари с „вършеене на жито“. Силата на удара и ме

събори назад.

Благодарение на дебелата трева приземяването не беше твърдо. Претърколих се, за да

спечеля малко разстояние, и се изправих отново. Селийн ме последва и направи „хвърляне

на светкавица“. Беше бърза, но аз имах по-дълги крака и успявах да отстъпя или да блокирам

всички удари, които ми нанесе. Тя се престори, че се готви да ме изрита и аз се подведох,

като и дадох възможност да ме уцели точно над коляното, на същото място като преди.

Олюлях се, но този път не залитнах, вместо това пристъпих встрани и се отдръпнах.

Селийн продължаваше да ме преследва безмилостно и нетърпеливо. И понеже бързаше, се

откри.

Ала въпреки натъртванията и падането ми по нейна вина не можех да се насиля да ударя

с юмрук такова дребно момиче. Знаех колко силно мога да ударя Темпи или Вашет, но

Селийн беше толкова мъничка. Страхувах се, че мога да я нараня. Не беше ли казала Вашет,

че всеки отговаря за безопасността на другия?

Вместо това аз я сграбчих в „пълзене по желязо“. Лявата ми ръка пропусна, но дългите,