Шрифт:
това е стара история. Приеми я, както намериш за добре.
— Обичам историите — признах аз.
— Историята е като орех — обясни тя. — Глупакът ще го глътне цял и ще се задави или
ще го изхвърли, като си мисли, че в него няма нищо ценно. Но мъдрият ще намери начин да
счупи черупката и да изяде ядката вътре.
Изправих се и отидох до мястото, където седеше тя. Целунах ръцете, челото и устата и.
— Вашет, щастлив съм, че Шехин ме даде на теб.
— Ти си глупаво момче. — Тя сведе поглед, но аз забелязах лека руменина върху лицето
и, докато говореше. — Хайде, трябва да тръгваме. Не би искал да пропуснеш възможността
да видиш как се бие Шехин.
* * *
Тя ме поведе към една с нищо незабележителна поляна, където животните бяха опасли
тревата ниско до земята. Неколцина други адемци вече стояха наблизо в очакване. Няколко
души си бяха донесли малки столчета или дървени пънчета, които използваха за сядане.
Вашет просто се настани на земята. Присъединих се към нея.
Бавно се събираше тълпа. Само около трийсетина души, но това бяха повече адемци,
отколкото някога бях виждал накуп, с изключение на столовата. Идваха по двама-трима и се
присъединяваха ту към едни разговарящи, ту към други. Групи от петима или повече души се
събираха рядко и за кратко.
Макар на един хвърлей от мен да се водеха множество разговори, не чувах нещо повече
от шепот. Говорещите стояха на една ръка разстояние един от друг и вятърът в тревата бе по-
шумен от гласовете им.
Но от мястото, на което седях, различавах тона на всеки разговор. Преди два месеца това
събиране щеше да ми се стори зловещо тихо. Мяркаха се само движещи се ръце, лицата бяха
безизразни, а устата — почти неми. Но сега ясно разпознах, че една двойка адемски жени са
учителка и ученичка по това на какво разстояние стояха една от друга, както и по
уважението, изразено в жестовете на по-младата жена. Групичката от трима мъже с червени
ризи пък бяха приятели, които непринудено се шегуваха помежду си и се побутваха с ръце.
Мъж и жена се караха. Жената беше ядосана, а мъжът се опитваше да и обясни нещо.
Внезапно се зачудих как изобщо някога съм могъл да си помисля, че тези хора са
неспокойни и не ги свърта на едно място. Всяко тяхно движение имаше цел. Всяко
преместване на краката издаваше промяна в отношението. Всеки жест говореше повече от
каквито и да е думи.
Двамата с Вашет седяхме близо един до друг и разговаряхме тихо на атурански. Тя ми
обясни как всяко училище има постоянни сметки при сийлдишките лихвари. Това
означаваше, че плъзналите навред наемници могат да депозират дяла на своето училище
навсякъде, където хората използват сийлдишките пари, което означаваше навсякъде в
цивилизования свят. След това тези пари можеха да бъдат прехвърлени по съответната
сметка, така че училището да ги използва.
— Каква част изпраща Наемникът на училището? — с любопитство попитах аз.
— Осемдесет процента — отвърна тя.
— Осем процента? — попитах аз и вдигнах всичките си пръсти без два, убеден, че не съм
чул добре.
— Осемдесет — твърдо повтори Вашет. — Това е сумата, която е в реда на нещата, макар
мнозина да се гордеят, че дават повече. Същото ще важи и за теб — небрежно добави тя, —
ако изобщо имаш шанс някога да се облечеш в червено. — Щом видя изненадата ми, тя
обясни. — Като се замислиш, не е толкова много. Години наред училището те храни и
облича. Предоставя ти място за спане. Осигурява ти меч и обучение. Така то влага средства в
наемника, а той го издържа. На свой ред училището издържа селището. Селището създава
деца, които се надяват някой ден да облекат червените дрехи. — Нарисува във въздуха кръг с
пръста си. — Така Адемре процъфтява. — Погледна ме сериозно и продължи: — Като знаеш
това, може би ще разбереш какво си откраднал. Не просто една тайна, а основния поминък
на адемците. Откраднал си ключа за оцеляването на този град.
Мисълта за това беше отрезвяваща. Внезапно гневът на Карсерет придоби много повече
смисъл.
Мярнах сред тълпата бялата риза на Шехин и грубо изплетената и жълта шапка.
Разговорите утихнаха и всички започнаха да се събират в широк неправилен кръг.