преди малко. Миришеше хубаво. Тя…

Предполагам, че няма как да се изразя по-деликатно. Онова, което искам да кажа, е, че тя

ухаеше възбуждащо. Не така, сякаш току-що се е любила, а все едно самата и същност е

правенето на любов. Когато се приближаваше, за да ме хване, миризмата и, съчетана с

допира на тялото и до моето… За миг сякаш нещо в главата ми прещракваше. Единственото,

за което можех да мисля, бе да целувам устните и, да ухапя нежната кожа на врата и, да

разкъсам дрехите и и да оближа цялата и сладост, но, разбира се, не направих нито едно от

тези неща. Ала за миг нямаше нищо на света, което да искам повече от това. Сега, като си

спомням, изпитвам смущение, но няма да си правя труда да се оправдавам, само искам да

отбележа, че по това време младостта ми бе разцъфнала. Тялото ми беше здраво и във

форма. А тя беше доста привлекателна жена, макар и десет години по-възрастна от мен.

Добавете към това и простия факт, че от нежните обятия на Фелуриан бях попаднал в

нетърпеливите прегръдки на Лосин и оттогава насам бях прекарвал времето си в

тренировки, докато с Темпи пътувахме към Хаерт. Това означаваше, че в продължение на

три цикъла постоянно се бях чувствал ту изтощен, ту неспокоен, ту объркан, ту направо

ужасен.

Сега вече нямаше и помен от тези състояния. Вашет беше добра учителка и се стараеше

да се чувствам добре отпочинал и възможно най-спокоен. Ставах все по-уверен в

собствените си способности и ми беше все по-приятно в нейната компания.

Като се има предвид всичко това, реакцията ми не е особено изненадваща.

По онова време обаче бях толкова смутен и стреснат, колкото само един млад мъж би

могъл да бъде. Отдръпнах се от Вашет, изчервих се и смотолевих някакво извинение. Опитах

се да скрия очевидната си възбуда и така само привлякох вниманието и към този факт.

Тя погледна надолу към онова, което ръцете ми напразно се опитваха да скрият.

— Е, предполагам, че ще приема това като комплимент, а не като нов начин за

нападение.

Ако човек можеше да умре от срам, то аз щях да го направя.

— Сам ли ще се погрижиш за това? — непринудено каза Вашет. — Или предпочиташ

партньор?

— Не те разбрах? — глупаво попитах аз.

— Хайде стига. — Тя посочи ръцете ми. — Дори да успееш да се насилиш да не мислиш

за това, то без съмнение ще наруши равновесието ти. — Засмя се тихо и гърлено. — Ще

трябва да се погрижиш за него, преди да продължим с уроците ти. Мога да те оставя да го

направиш сам или можем да намерим някое по-меко местенце и да видим кой пръв ще свали

другия на земята два пъти от общо три опита.

Непринуденият тон, с който го каза, ме накара да помисля, че не съм я разбрал. След

това тя ми се ухили самодоволно и осъзнах, че съм я разбрал отлично.

— Там, от където идвам, учителят и ученикът никога няма да… — Не се доизказах,

опитвайки се да намеря учтив начин да открия изход от ситуацията.

Вашет ме погледна раздразнено. Такова изражение изглеждаше странно върху лицето на

адемец.

— При вас учителите и учениците никога ли не се карат? Никога ли не разговарят?

Никога ли не се хранят заедно?

— Но това — понечих да кажа аз, — това…

— Квоте — въздъхна тя, — не бива да забравяш, че идваш от варварско място. Много от

онова, което си свикнал да мислиш, е тесногръдо и глупаво. Това най-вече се отнася за

странните обичаи, които вие, варварите, сте изградили около любовната си игра.

— Вашет, аз…

Тя ме прекъсна с рязък жест.

— Каквото и да се готвиш да кажеш, без съмнение вече съм го чувала от моя крал поет.

Но скоро ще се стъмни. Затова те питам искаш ли да правиш любов?

Безпомощно свих рамене, защото знаех, че е безсмислено да отричам.

— Искаш ли да правиш любов с мен?

Все още можех да я помириша. В този момент исках това повече от всичко друго.

— Да.

— Нали нямаш болести? — сериозно ме попита тя.

Кимнах твърде объркан, за да се изненадам от прямотата на въпроса.