След всяка песен тя ме награждаваше с целувка, което ме затрудняваше да избера какво

да изсвиря след това. Не че имах нещо против. Доста бързо осъзнах, че предпочитам

целувките пред монетите.

Изсвирих и „Калайджията Танер“. Нека ви кажа нещо — картината на Фелуриан, която

пееше с тихия си, тънък глас припева на любимата ми пиянска песен, никога няма да

избледнее от паметта ми. До края на живота ми.

През цялото това време усещах как магията, която тя упражняваше над мен, постепенно

намалява. Вече можех да си поема дъх. Отпуснах се и си позволих да се отдалеча малко от

центъра на „сърцето от камък“. Безстрастното спокойствие може да е полезно за

съзнанието, но не помага особено за изпълняването на неустоима музика.

Свирих в продължение на часове и накрая вече се чувствах като самия себе си. С което

искам да кажа, че можех да гледам Фелуриан с чувствата, които обичайно бихте изпитали,

ако гледате най-красивата жена в света.

Все още си я спомням, как седеше гола между възглавниците, а във въздуха между нас

танцуваха пеперуди, оцветени в сумрачни цветове. Трябваше да съм мъртвец, за да не

изпитвам възбуда. Но поне контролирах съзнанието си и бях благодарен за това.

Тя издаде звук на разочарование, когато прибрах лютнята в калъфа.

— уморен ли си? — попита с лек намек за усмивка. — ако знаех, нямаше да те

изтощавам толкова, сладък поете.

Усмихнах и се с най-хубавата си извинителна усмивка.

— Съжалявам, но вече май става късно. — Всъщност здрачът на небето беше обагрен във

все същия нюанс на пурпурно, който бях видял, когато се събудих, но аз продължих: —

Трябва да бързам, ако искам да се срещна с…

Съзнанието ми се вцепени толкова бързо, колкото ако някой ми бе нанесъл силен удар

по тила. Почувствах страст — необуздана, пламенна и неутолима. Изпитвах нуждата да я

имам, да притисна тялото и в моето и да вкуся дивата сладост на устните и.

Единствено благодарение на обучението си в Арканум успях да съхраня представата за

собствената си идентичност. Дори и с негова помощ едва смогвах да я запазя.

Фелуриан седна с кръстосани крака на възглавниците срещу мен. Лицето и беше

разгневено и ужасяващо, а очите и — студени и сурови като далечни звезди. С преднамерено

спокойствие тя бутна от рамото си една пеперуда, която бавно размахваше криле. В този

прост жест имаше толкова ярост, че стомахът ми се сви, когато осъзнах едно нещо: никой

никога не напускаше Фелуриан. Никога. Тя държеше мъжете, докато телата и умовете им се

пречупеха под напрежението на обичта към нея. Държеше ги, докато и омръзнеха, а когато

ги отпратеше, мъжете полудяваха, защото се налага да я напуснат.

Бях безсилен. Бях нещо ново за нея. Бях играчка, която беше любима, защото е най-

новата. Можеше да мине дълго време, преди да и омръзна, но този момент щеше да настъпи.

И когато накрая ме освободеше, съзнанието ми щеше да се разкъса от копнеж по нея.

97.

Кръв и горчилка

Докато седях, заобиколен от коприна, и постепенно губех самоконтрола си, усетих как

вълна от студена пот облива тялото ми. Стиснах челюсти и почувствах как в гърдите ми се

разгаря искрица гняв. В моя живот умът ми е бил това, на което винаги съм можел да

разчитам — единственото нещо, което неизменно ми е принадлежало.

Усетих как решителността ми се стопява, когато естественото ми желание бе заменено

от нещо животинско, което не бе в състояние да разсъждава отвъд собствената си похот.

Частта от мен, която все още беше Квоте, беснееше, но чувствах как цялото ми тяло

реагира на присъствието и. Ужасен, но омагьосан, си дадох сметка, че пълзя по

възглавниците към нея. Едната ми ръка намери тънкия и кръст и аз се наведох, за да я

целуна със страшен копнеж.

Нададох вътрешен вой. Бяха ме били, шибали с камшик и намушвали с нож. Бях гладувал.

Но каквото и да се бе случвало с тялото ми или със света около мен, умът ми бе оставал моя

собственост. Хвърлих се срещу решетките на килия, направена от лунна светлина и желание.

И някак успях да се удържа далеч от Фелуриан. Дъхът ми разкъсваше гърлото, сякаш