име.

И вятърът стана нежен. Издишах го като шепот и за пръв път, откакто бях пристигнал в

Хаерт, вятърът утихна и замря напълно.

В този град на неспирен вятър това изглеждаше така, сякаш светът внезапно е затаил дъх.

Непрекъснатият танц на дървото меч се забави и след това спря. Сякаш то си почиваше.

Сякаш бе решило да ме пусне.

Отстъпих от дървото и бавно закрачих към Шехин, без да взема нищо със себе си. Докато

вървях, вдигнах лявата си ръка и прокарах отворената си длан през острия като бръснач ръб

на един увиснал лист.

Застанах пред Шехин и спрях на такова разстояние от нея, каквото изискваше

вежливостта. Стоях и лицето ми бе като безизразна маска. Бях напълно безмълвен и

съвършено неподвижен.

Протегнах лявата си ръка с окървавената длан нагоре и я стиснах в юмрук. Жестът

означаваше „готов съм“. Имаше повече кръв, отколкото очаквах, и тя се плъзна между

пръстите ми и се стече надолу по опакото на ръката ми.

След дълга пауза Шехин кимна. Отпуснах се и едва тогава вятърът се завърна.

124.

Тайни и загадки

— Ти — каза Вашет, докато вървяхме по хълмовете — си един надут и театралничещ

кучи син, знаеш ли това?

Леко наклоних глава към нея и направих грациозен жест за подчинено съгласие.

— Спри да се дуеш, мелодраматично магаре такова. — Тя ме шляпна по главата. —

Можеш да заблудиш тях, но не и мен. — Притисна ръка до гърдите си, все едно

клюкарстваше. — „Чухте ли какво донесъл Квоте от дървото меч? Нещата, които един

варварин не би могъл да разбере — тишина и спокойствие. Сърцето на Адемре. Какво

предложил на Шехин? Готовност да пролее кръвта си за училището.“ — Тя ме погледна с

нещо средно между отвращение и веселост. — Да ти призная честно, сякаш направо си

излязъл от книга с приказки.

Направих жест: любезно, ласкаво, слабо казано, нежно съгласие.

Вашет се протегна и силно ме перна по ухото с пръст.

— Ох! — избухнах в смях аз. — Добре. Но не смей да ме обвиняваш в мелодраматизъм.

Вие, хора, никога не спирате с драматичните жестове — мълчанието, кървавочервените

дрехи, скрития език, тайните и загадките. Сякаш всички сте актьори от някаква гигантска

пантомима. — Срещнах погледа и. — И казвам това с ясното съзнание за всички възможни

скрити значения на тази дума.

— Е, ти впечатли Шехин — призна тя. — Това е най-важното. И го направи по такъв

начин, че ръководителите на другите училища няма да могат да мърморят много-много.

Което пък е другото най-важно нещо.

Достигнахме до мястото, за което бяхме тръгнали — ниска сграда с три стаи близо до

малка, скована от дъски кошара за кози.

— Тук живее този, който ще се погрижи за ръката ти — каза тя.

— А защо да не го направят в аптеката? — учудих се аз.

— Аптекарката е близка приятелка с майката на Карсерет — обясни Вашет — и аз няма

да и позволя да се грижи за ръцете ти дори и за цял товар злато. — Тя кимна към близката

къща. — Даелн, от друга страна, е човекът, при когото идвам, ако съм ранена. — Почука на

вратата. — Може вече да си член на училището, но не забравяй, че аз все още съм твоята

учителка. Винаги знам кое е най-добро за теб.

* * *

По-късно, когато ръката ми беше здраво превързана, двамата с Вашет седяхме заедно с

Шехин. Бяхме в стая, която никога преди не бях виждал — по-малка от помещенията, в

които бяхме обсъждали летхани. В нея имаше малко, разхвърляно бюро, цветя във ваза и

няколко удобни тапицирани стола. На едната стена висеше картина с три птици, които

летяха на фона на небе със залязващо слънце. Тя не беше рисувана, а се състоеше от хиляди

ярки, цветни емайлирани плочки. Заподозрях, че сме в някакво подобие на кабинет на

Шехин.

— Как е ръката ти? — попита тя.

— Добре — отвърнах аз. — Порязването не е дълбоко. Даелн направи най-малкия шев,

който някога съм виждал. Той е забележително добър.

Тя кимна. Одобрение.

Вдигнах лявата си ръка, превързана с чисто бяло платно.