пръстите ми.

— Искам да те чуя да казваш нещо — каза тя, като продължаваше да гледа внимателно

ръката ми.

— Както желаеш, почитаема създателко на имена — отвърнах аз.

Магуин вдигна поглед към Шехин.

— Той да не ми се подиграва?

— Не мисля.

Магуин ме обиколи още веднъж и прокара ръце по раменете, ръцете, гърба и врата ми.

Опипа косата ми, след това спря пред мен и ме погледна право в очите.

Очите и бяха като тези на Елодин. Не че приличаха на тях. Очите на Елодин бяха зелени,

пронизващи и подигравателни. Тези на Магуин бяха в познатия адемски сив цвят, малко

воднисти и зачервени по краищата. Не — приликата беше в начина, но който ме гледаше.

Елодин беше единственият друг познат ми човек, който можеше да те погледне така, все

едно си просто никаква книга, която той разсеяно прелиства.

Когато Магуин срещна погледа ми за пръв път, се почувствах така, сякаш някой ми е

изкарал въздуха. За част от секундата си помислих, че тя може да се стресне от онова, което

вижда, но вероятно просто бях неспокоен. Напоследък твърде често се бях оказвал близо до

сериозни неприятности и въпреки че скорошното ми изпитание беше минало толкова добре,

все още бях в тревожно очакване нещо да се случи.

— Маедре — рече тя, все така вперила очи в моите.

Сведе поглед и се върна обратно при книгата си.

— Маедре? — попита Вашет с нотка на страх в гласа.

Може би щеше да каже още нещо, но Шехин здравата я шляпна по главата.

Движението беше същото, което използваше и Вашет, за да ме наказва стотици пъти през

изминалия месец. Не се сдържах и се засмях.

Вашет и Шехин ме погледнаха кръвнишки — наистина кръвнишки.

Магуин се обърна и ме погледна. Не изглеждаше ядосана.

— На името, което ти дадох, ли се смееш?

— Никога не бих го направил, Магуин — отвърнах аз, като се опитах да покажа по най-

добрия възможен начин уважение с бинтованата си ръка. — Имената са нещо важно.

— И какво може да знае един варварин за имената? — Тя продължаваше да ме

наблюдава.

— Малко — отговорих аз, като продължавах да се опитвам несръчно да движа

превързаната си ръка, защото без нея не можех да добавям необходимите фини нюанси към

думите. — Изучавах тези неща на едно далечно място. Знам повече от мнозина, но въпреки

това твърде малко.

Магуин ме изгледа продължително.

— Тогава знаеш, че не трябва да казваш името си на никого — заяви тя. — Това е нещо

лично и е опасно да бъде споделяно.

Кимнах.

Изглежда това удовлетвори Магуин и тя отново седна на стола и отвори книгата.

— Вашет, зайче мое, трябва скоро да дойдеш да ме посетиш. Нежен, изпълнен с обич

укор.

— Ще го направя, бабо — обеща Вашет.

— Благодаря ти, Магуин — рече Шехин. Почтителна благодарност.

Старицата кимна с разсеяна небрежност и Шехин ни изведе от пещерата.

* * *

По-късно тази вечер се върнах в дома на Вашет. Тя седеше на пейката отпред и

наблюдаваше небето, докато слънцето започваше да залязва.

Потупа пейката до себе си и аз седнах до нея.

— Какво е усещането вече да не си варварин? — попита тя.

— Почти същото е — признах аз, — само дето съм малко по-пиян.

След вечерята Пенте ме бе отвела в нейната къща, където ми устроиха нещо като малко

тържество. По-скоро беше някакво събиране, тъй като нямаше музика или танци. Въпреки

това бях поласкан, че Пенте си е направила труда да намери още петима адемци, които имат

желанието да отпразнуват приемането ми в училището.

Беше ми приятно да науча, че невъзмутимостта на адемците бързо се разтопява след

няколко напитки, и за нула време всички се хилехме като варвари. Това ме накара да се

отпусна най-вече защото сега вината за тромавия ми език можеше да бъде хвърлена върху

превързаната ми ръка.

— По-рано днес — предпазливо започнах аз — Шехин ми каза, че знае някаква история

за ринта.

Вашет се обърна и ме погледна с безизразно лице. Колебливост.