полека се плъзна в чистата, прозрачна празнота на „въртящия се лист“. Осъзнах, че всъщност

движението на дървото изобщо не е случайно. В него имаше последователност, създавана от

безкрайни други, променящи се последователности.

И тогава, когато съзнанието ми беше отворено и празно, видях как вятърът се разстила

пред мен. Беше като скрежа, който се образува върху стъклото на прозореца. В един миг

нямаше нищо. В следващия можех да видя името на вятъра така ясно, сякаш гледах

собствената си длан.

Гледах го известно време и му се възхищавах. Вкусих формата му с език и разбрах, че ако

пожелая, мога да го превърна в буря. Можех да го накарам да утихне до шепот и да остави

дървото меч празно и неподвижно.

Но подобна постъпка ми се стори нередна. Вместо това аз просто отворих широко очите

си за вятъра, за това накъде ще реши да побутне клоните и накъде ще залюлее листата.

Сетне пристъпих под клоните спокойно, така, както човек преминава през прага на

собствената си входна врата. Направих две крачки, но спрях, когато два листа разсякоха

въздуха пред мен. Стъпих встрани и напред, докато вятърът завъртя друг клон на мястото,

където бях стоял преди малко.

Движех се сред танцуващите клони на дървото меч. Не тичах, нито ги отблъсквах

трескаво с ръцете си. Пристъпвах внимателно и целенасочено. Осъзнах, че това е начинът,

по който се движеше Шехин, когато се биеше. Не бързо, макар че понякога беше и бърза. Тя

се движеше съвършено и винаги беше там, където трябва да бъде.

Кажи-речи преди да се усетя, вече стоях върху тъмната пръст, която заобикаляше

широкия дънер на дървото меч. Въртящите се листа не можеха да достигнат дотук. Сега,

когато временно бях в безопасност, се отпуснах и се съсредоточих върху онова, което ме

очакваше там.

Мечът, който бях видял от края на поляната, беше привързан към дървото с бял копринен

шнур, опасващ ствола. Той бе изваден до половина от ножницата и забелязах, че острието му

е подобно на онова на меча на Вашет. Металът беше със странен, лъскав, сив цвят без

никакви следи и петна по него.

Близо до дървото върху малка маса бе поставена познатата червена риза, която

старателно бе сгъната на две. Имаше и стрела с ярко бяло оперение и полиран дървен

цилиндър като онези, които се използват за съхранение на свитъци.

Погледът ми бе привлечен от ярък проблясък и когато се обърнах, видях дебел златен

прът, който се подаваше от тъмната пръст между корените на дървото. Наистина ли беше

злато? Наведох се и го докоснах. Беше хладен под пръстите ми и твърде тежък, за да мога да

го вдигна с една ръка от земята. Колко ли тежеше? Двайсет килограма? Двайсет и пет?

Достатъчно злато, за да остана в Университета завинаги, колкото и упорито да вдигат

таксата ми за обучение.

Бавно обиколих дънера на дървото меч и видях парче коприна, което висеше от нисък

клон, развяно от вятъра. Имаше още един, по-обикновен меч, който висеше на същия бял

копринен шнур. Имаше три сини цветя, завързани със синя панделка. Имаше потъмняло

винтишко половин пени. Имаше и дълъг, плосък камък за точене, станал черен от смазката,

с която бе покрит. Когато стигнах до другата страна на дървото, видях калъфа на лютнята

ми, облегнат небрежно върху ствола на дървото.

Като го видях там и си помислих, че някой е отишъл в стаята ми и го е взел изпод

леглото, се изпълних с внезапна и ужасяваща ярост. Още по-зле се почувствах, тъй като ми

беше известно какво мислят адемците за музикантите. Това означаваше, че са знаели, че аз

не съм просто варварин, а съм и евтина и безвкусна уличница. Бяха оставили лютнята там, за

да ми се подиграят.

Преди в Имре, след като Амброуз беше счупил лютнята ми, в пристъп на неистов гняв

бях призовал името на вятъра. Бях го извикал също и от ужас и ярост, за да се защитя от

Фелуриан.

Но този път името се беше появило, носено от някаква силна емоция. Бях се плъзнал

съвсем леко върху тази емоция по начина, по който се протягаш, за да хванеш носещото се