използвам ръката си, за да и покажа колко важен е този въпрос за мен.

— Шехин, имам голямо желание да науча повече за тези ринта.

Тя мълча дълго.

— Ще обмисля това — каза накрая и направи жест, който ми се стори, че е

потреперване. — Не е лесно да се говори за такива неща.

Запазих безизразно изражение на лицето си и принудих някак ръката си да произнесе

дълбоко почтително желание.

— Благодаря ти, че си склонна да обмислиш това, Шехин. Всичко, което ми кажеш за

тях, за мен ще е по-ценно от злато.

Вашет направи жест за категорично неудобство, след това учтиво желание, различие.

Преди два цикъла нямаше да мога да я разбера, но сега осъзнах, че тя искаше да насочи

разговора към друга тема.

Затова си прехапах езика и я оставих да го направи. Дотогава знаех достатъчно за

адемците, за да осъзная, че ако исках да науча повече, най-лошото нещо, което мога да сторя,

е да продължа да настоявам. Във Федерацията можех да упорствам и да изкопча информация

от човека, с когото говоря. Тук това нямаше да свърши работа. Спокойствието и тишината

бяха единствените неща, които можеха да ми помогнат. Трябваше да бъда търпелив и да

оставя Шехин да се върне към тази тема, когато самата тя пожелае.

— Исках да кажа — продължи Шехин с неохотно признание, — че твоят кетан не е

добър. Но ако се упражняваш както трябва в продължение на една година, ще станеш равен

на Темпи.

— Ласкаеш ме.

— Не го правя. Казвам ти какви са твоите слабости. Учиш бързо. Това води до

прибързани действия, а прибързаността не е част от летхани. Не само Вашет мисли, че има

нещо тревожно в твоята душа.

Тя ме изгледа продължително. Гледа ме втренчено повече от минута. След това

изразително сви рамене и насочи очи към Вашет с някакво подобие на усмивка.

— И все пак, насмешлива замисленост, ако изобщо съм срещала някого без следа от

сянка в сърцето, то това сигурно е било дете, което е било твърде малко, за да може да

говори. — Тя стана от стола и приглади ризата си с ръце. — Хайде. Да вървим да ти

измислим име.

* * *

Шехин ни поведе нагоре по склона на стръмен скалист хълм.

Никой от нас не беше проговорил, откакто напуснахме училището. Не знаех какво

предстои да се случи, но не ми се стори редно да питам. Щеше да изглежда непочтително —

все едно младоженецът да изтърси насред собствената си сватба: „А сега какво следва?“

Отидохме на покрита с трева издатина с едно наклонено дърво, което се беше вкопчило

здраво в оголена скала. До дървото имаше дебела дървена врата, водеща към една от

скритите адемски къщи.

Шехин почука и сама отвори вратата. Вътрешността изобщо не приличаше на пещера.

Каменните стени бяха измазани, а подът беше от полирано дърво. Освен това беше доста по-

просторно, отколкото очаквах, с висок таван и шест врати, които водеха по-навътре в

скалата.

Край ниска маса седеше жена и преписваше нещо от една книга в друга. Косата и беше

бяла, лицето — сбръчкано като стара ябълка. Дойде ми наум, че за цялото време, прекарано

в Хаерт, това беше първият човек, когото виждах да чете или да пише.

Старицата кимна за поздрав към Шехин, след което се обърна към Вашет и ъгълчетата на

очите и се набръчкаха. Радост.

— Вашет — каза тя, — не знаех, че си се върнала.

— Дошли сме за име, Магуин — рече Шехин. Учтива, официална молба.

— Име? — озадачено попита Магуин.

Погледът и се премести от Шехин към Вашет. След това очите и се насочиха към мястото

зад тях, където стоях аз — към червената ми коса и превързаната ми ръка.

— А — промълви тя и внезапно стана мрачна.

Магуин затвори книгите и се изправи на крака. Гърбът и беше превит и тя вървеше с

малки стъпки, като тътреше крака. Махна ми да се приближа и след това бавно ме обиколи,

като внимателно ме огледа от горе до долу. Избягваше да поглежда към лицето ми, но хвана

ръката ми, която не беше превързана, и я обърна, за да огледа дланта и върховете на