Присвих очи и се опитах да видя какви са останалите предмети, наредени около дървото.

— Предполагам, че не ми е позволено да те попитам кой е правилният избор.

— Има много правилни и много неправилни избори. За всеки е различно. Предметът,

който донесеш, разкрива много — сви рамене тя. — Шехин ще вземе предвид всички тези

неща, преди ди реши дали трябва да бъдеш приет в училището.

— Ако Шехин е тази, която решава, защо са тук всички останали?

Вашет се усмихна пресилено и аз видях, че дълбоко в очите и се таи тревога.

— Шехин не представлява цялото училище. — Тя посочи адемците, които стояха встрани

от дървото меч. — Още по-малко пък представлява пътя на Латантха в неговата цялост.

Огледах се и осъзнах, че няколкото ризи с различен от червеното цвят не бяха просто

светли, а всъщност бели. Това бяха ръководителите на други училища. Бяха пътували до тук,

за да видят как варваринът ще се справи със своето изпитание.

— Това обичайно ли е? — попитах аз.

Тя поклати глава.

— Мога да се престоря, че нямам представа, но подозирам, че Карсерет е разпространила

слуха.

— Могат ли да отхвърлят решението на Шехин? — попитах аз.

— Не. — Тя отново поклати глава. — Това е нейното училище и решението е нейно.

Никой няма да оспори правото и да реши. — Ръката край тялото и направи движение. Все

пак.

— Много добре — казах аз.

Вашет се пресегна и хвана ръката ми между дланите си, стисна я и след това я пусна.

Отправих се към дървото меч. За момент вятърът утихна и гъстата плетеница от увиснали

клони ми напомни за дървото където бях срещнал Ктаех. Мисълта за това не беше

успокоителна.

Наблюдавах въртящите се листа и се опитвах да не мисля за остротата им. Как биха

разрязали месото ми. Как биха се плъзнали през тънката кожа на ръцете ми, за да разрежат

фините сухожилия отдолу.

Разстоянието от края на клоните до дънера едва ли бе повече от десет метра. От една

страна, това не беше никак много…

Спомних си за Селийн, която лудо се стрелкаше през листата, как подскачаше и буташе

встрани клоните. Щом тя можеше да го направи, значи със сигурност и аз можех.

Но още докато си помислих за това, разбрах, че това просто не е истина. Селийн през

целия си живот си бе играла тук. Тя беше слаба като вейка, бърза като щурец и наполовина

на моя ръст. В сравнение с нея аз бях тромав като мечка.

Забелязах няколко адемски наемници от другата страна на дървото. Две от изглеждащите

по-заплашително бели ризи също се виждаха там. Усещах погледите на събралите се хора

върху себе си и по някакъв странен начин това ме караше да се чувствам щастлив.

Когато си сам, с лесно да се страхуваш. Лесно е да се съсредоточиш в онова, което може

би се спотайва в мрака в края на стълбището към мазето. Лесно е да мислиш непрекъснато

за безплодни неща, като лудостта да влезеш сред буря от въртящи се ножове. Когато си сам, е

лесно да се потиш, да изпитваш панически страх и да се разпаднеш…

Но аз не бях сам. И не само Вашет и Шехин ме наблюдаваха. Имаше една дузина

наемници и ръководителите на други училища. Имах публика. Бях на сцената. А няма място

на света където да се чувствам по-удобно отколкото на сцената.

Зачаках там, докъдето достигаха най-дългите клони, като наблюдавах за пролука в

тяхното движение. Надявах се, че в случайното им въртене дори и само за миг ще се отвори

пътека, по която да мога да се стрелна, като отблъсквам встрани всички листа, които се

приближат твърде много до мен. Можех да използвам „водно ветрило“, за да ги държа далеч

от лицето си.

Стоях в края на кръга от надвисналите клони на дървото и наблюдавах в очакване да се

появи отвор, като се опитвах да предвидя последователността на тяхното движение.

Люлеенето на дървото ме успокояваше както толкова много пъти преди. Всички тези

кръгове и дъги бяха красиви.

Докато гледах, леко замаян от движението на дървото, почувствах как съзнанието ми