Мечът не беше мой. Той принадлежеше на училището. На Адемре. Щях да го върна,

когато вече не съм способен да се бия.

Макар да не обичах да слушам едно и също, оставих Вашет да си бърбори несвързано.

Най-малкото, което можех да сторя, бе да и дам възможност да повтаря едни неща отново и

отново, тъй като очевидно бе разтревожена и се опитваше да подреди мислите си.

Някъде на петнайсетото повторение я попитах какво трябва да направя, ако мечът се

счупи — не дръжката или ефесът, а самото острие. Трябваше ли въпреки това да го върна?

Вашет ме погледна толкова стреснато, че изражението и изглеждаше почти ужасено. Не

ми отговори и аз реших да не и задавам повече въпроси през останалата част от сутринта.

* * *

След обеда Вашет ме отведе отново в пещерата на Магуин. Настроението на моята

учителка леко се бе подобрило, но тя все още далеч не си бе възвърнала обичайната

общителност.

— Магуин ще ти разкаже историята на Саисура — обясни ми тя. — Трябва да я

запомниш наизуст.

— Историята му?

— На адемски е атас. Това е историята на твоя меч — за всички, които са го носили и

какво са направили. Това е нещо, което трябва да знаеш.

Стигнахме до края на пътеката и застанахме пред вратата на Магуин.

— Трябва да се държиш възможно най-добре и да си много учтив — предупреди ме

Вашет със сериозен поглед.

— Ще го направя — уверих я аз.

— Магуин е важна личност и трябва да слушаш внимателно какво ти казва.

— Ще го направя — повторих аз.

Вашет почука на вратата и ме въведе вътре.

Магуин седеше на същата маса като преди и доколкото виждах, преписваше същата

книга. Тя се усмихна, когато видя Вашет, след това ме забеляза и на лицето и се появи

обичайната адемска безизразност.

— Магуин — каза Вашет. Дълбоко учтива, настойчива молба. — Този мъж се нуждае от

атаса на своя меч.

— Кой меч откри за него? — попита Магуин и лицето и се набръчка още повече, докато

присвиваше очи, за да го види.

— Саисура — отвърна Вашет.

Магуин се засмя и смехът и прозвуча почти като кудкудякане. Тя стана от стола си.

— Не мога да кажа, че съм изненадана — рече и изчезна през вратата, която водеше

навътре в скалата.

Вашет също излезе и аз останах сам, чувствайки се неловко като в някой от онези

кошмари, в които си на сцената и не можеш да си спомниш какво да кажеш или дори каква

роля трябва да играеш.

Магуин се върна с дебела книга, подвързана в кафява кожа. Тя направи жест и ние

седнахме на два стола, обърнати един срещу друг. Столът на Вашет беше покрит с кожа и

мека тапицерия. Моят не беше такъв. Седнах и сложих Цезура върху коленете си. Донякъде,

защото така ми се струваше подходящо, и донякъде, защото ми беше приятно да го усещам

под ръката си.

Старицата отвори книгата. Подвързията изпука, докато я разтваряше в скута си. Известно

време прелиства страниците, докато не намери мястото, което търсеше.

— Първи беше Чаел — започна тя, — който ме оформи в огъня с неизвестна цел. Носеше

ме, а след това ме захвърли.

Магуин вдигна поглед, без да може да направи жест, тъй като и двете и ръце бяха заети с

голямата книга.

— Е? — подкани ме тя.

— Какво трябва да направя? — учтиво попитах аз.

Заради превръзките и аз не можех да жестикулирам. Двамата бяхме чудесна двойка

полунеми.

— Повтори го — раздразнено ме подкани тя. — Трябва да научиш всичко наизуст.

— Първи беше Чаел — повторих аз, — който ме оформи в огъня с неизвестна цел.

Носеше ме, а след това ме захвърли.

Тя кимна и продължи:

— След това беше Етайне…

Повторих го. Продължихме в същия дух в продължение на около половин час —

изреждахме собствениците един след друг, име след име. Обявявахме патетично колко са

били лоялни и изреждахме враговете, които са убили.

В началото имената и местата ми бяха интересни. Когато обаче продължихме, списъкът

започна да ми действа потискащо, защото почти всеки разказ завършваше със смъртта на