Никога преди не бях убивал някого по този начин — не така хладнокръвно и не толкова

отблизо. Спомних си колко гореща беше кръвта им. Спомних си как Кете крещеше, докато я

преследвах през гората.

— Трябваше да избирам между тях и себе си! — истерично крещеше тя. — Нямах избор!

Трябваше да избирам между тях и себе си!

Дълго лежах буден. Когато накрая заспах, сънищата, които дойдоха, бяха още по-лоши.

134.

Пътят към Левиншир

На следващия ден не успяхме да изминем много път, тъй като двамата с Крин трябваше

да водим три коня, а освен това и Ел. За щастие конете се държаха добре, както обикновено

става с животни, дресирани от Едема. Ако бяха по-своенравни, можеше и никога да не

успеем да стигнем до Левиншир.

Дори и така, животните повече създаваха грижи, отколкото носеха полза. Особено

лъскавият петнист кон, който имаше навика да се завира в шубраците, за да си търси паша.

Три пъти ми се бе налагало да го издърпвам оттам и вече и двамата се дразнехме един на

друг. По очевидни причини го кръстих Проклетник.

След като ми се наложи да го издърпам обратно на пътя за четвърти път, сериозно се

замислих дали да не го пусна на свобода, за да си спестя неприятностите. Разбира се, не го

направих. Добрият кон е като пари в джоба. И щеше да е по-бързо да яздя обратно до

Северин, вместо да вървя пеша през целия път.

Двамата с Крин правехме всичко възможно, за да увлечем Ел в разговор, докато

вървяхме. Изглежда, че това помагаше малко. И докато дойде времето за обяд, тя сякаш

почти бе започнала да разбира какво се случва около нея. Почти.

Когато се готвехме да се отправим отново на път след обяда, ми хрумна идея. Отведох

сивата петниста кобила до мястото, където беше застанала Ел. Златистата и коса беше в

пълен безпорядък и тя се опитваше да прокара ръка през нея, като разсеяно се озърташе,

сякаш не можеше напълно да си даде сметка къде точно се намира.

— Ел — тя се обърна и аз посочих кобилата, — запозна ли се със Сива опашка?

Тя ми отвърна с леко, объркано поклащане на глава.

— Имам нужда от твоята помощ, за да я водиш. Някога преди водила ли си кон?

Кимване.

— Някой трябва да се грижи за нея. Ще можеш ли да се справиш?

Сива опашка ме погледна с голямото си око, сякаш за да ми покаже, че има нужда от

водене точно толкова, колкото и на мен ми трябват колела, за да ходя. Но след това тя леко

наведе глава и майчински подуши Ел. Момичето протегна ръка и почти механично погали

носа на коня, след което взе поводите от мен.

— Мислиш ли, че това е добра идея? — попита Крин, когато се върнах да товаря

останалите коне.

— Сива опашка е кротка като агне.

— А Ел е малоумна като овца — със закачлив тон рече Крин — и това не ги прави

особено добра двойка.

Думите и ме накараха да се усмихна.

— Ще ги наблюдаваме внимателно в продължение на час-два. Ако не се получава, здраве

да е. Но понякога човек най-добре може да си помогне, като помага на някой друг.

* * *

Тъй като не бях спал добре, този ден се чувствах два пъти по-изморен. Коремът ме

болеше и усещах кожата си протрита, сякаш някой е свалил с шкурка първите и два слоя.

Почти се изкушавах да дремна на седлото, но не можех да си позволя да яздя, докато

момичетата вървят пеша.

Затова продължих да влача крака и да клюмам, водейки коня. Този ден така и не успях да

вляза в удобния унес, към който обикновено прибягвах, когато вървях пеша. Измъчваха ме

мисли за Алег — чудех се дали все още е жив.

От времето, прекарано в Медика, знаех, че раната, която му бях нанесъл в корема, е

фатална. Освен това бях наясно, че така го обричам на бавна смърт. Бавна и мъчителна. При

подходящи грижи можеше да мине цял цикъл дни, преди да умре. Дори и сам насред

пущинака, той пак можеше да живее няколко дни с такава рана.

Тези дни нямаше да са приятни. Щеше да изпадне в делириум, когато започнеше

треската от възпалението. Всяко движение щеше да отваря раната му отново и отново. Освен