обилно.

* * *

Светкавицата? Ами, тя трудно може да бъде обяснена — бурята над главите ни,

галваничното обвързване с две подобни стрели и опитът ми да заземя дървото по-здраво от

всякакъв гръмоотвод, — но, честно казано, не знам дали имам правото да си припиша

заслугата за това кога и къде удари тя. Ала историята гласи, че аз съм я призовал и тя е

дошла.

Останалите от групата твърдяха, че когато светкавицата ударила, тя не била само една, а

били няколко в бърза последователност. Дедан я описваше като „стълб от бял огън“ и

казваше, че е разтърсила земята толкова силно, че той не успял да се задържи на крака.

Така или иначе, независимо каква бе причината, от внушителния дъб бе останал само

обгорен дънер, горе-долу с височината на вулканична скала. Наоколо лежаха разхвърляни

огромни късове от дървото. По-малките дървета и храсти се бяха запалили, но дъждът ги

беше изгасил. Повечето от дългите дъски, използвани от бандитите за техните укрепления,

бяха разбити на парчета, големи, колкото върха на пръста, или бяха превърнати във въглени.

От основата на дървото тръгваха две огромни бразди от разровена пръст, от които поляната

изглеждаше така, сякаш някакъв безумец я е изорал с рало или пък гигантски звяр я е

изровил с ноктите си.

Въпреки това останахме в бандитския лагер цели три дни след победата ни. Потокът ни

осигуряваше изобилие от вода, а остатъците от провизиите на разбойниците превъзхождаха

нашите. По-важното бе, че след като успяхме да съберем малко от оцелелия дървен материал

и платнища, всеки от нас можеше да си позволи лукса да си направи палатка или навес.

Сега, когато работата ни беше приключена, напрежението, което тормозеше групата,

изчезна. Дъждът спря, вече не беше необходимо да крием огъня си и състоянието на Мартен

започна да се подобрява. Дедан и Хеспе се държаха любезно помежду си и Дедан почти спря

глупавите си заяждания с мен.

Но въпреки облекчението, че работата ни е свършена, положението не беше съвсем

спокойно. Вечер не си разказвахме истории, а Мартен гледаше да страни от мен, когато бе

възможно. Едва ли можех да го виня, като се има предвид какво бе видял.

С тази мисъл в главата се възползвах от първата възможност да унищожа восъчните

кукли, които бях направил. Те вече не ми бяха необходими, а и се страхувах какво би

станало, ако някой от другарите ми ги открие в пътната ми торба.

Темпи не каза нищо за онова, което бях сторил с тялото на бандита, и доколкото

разбирах, той не ме осъждаше. Сега, като погледна назад, осъзнавам колко малко съм

познавал адемците в действителност. Но по онова време единственото, което забелязах, бе,

че Темпи отделя по-малко време да ми показва как да практикувам кетан и предпочита да

упражняваме езика и да обсъждаме все така озадачаващата ме идея за летхани.

На втория ден донесохме оборудването си от нашия лагер. Изпитах облекчение, че

лютнята ми е отново с мен, и бях двойно по-щастлив, че великолепният калъф от Дена бе

останал непромокаем въпреки неспирния дъжд.

И тъй като бяхме приключили с дебненето в гората, започнах да свиря. Цял ден не правих

почти нищо друго. Беше минал почти цял месец, откакто за последен път бях свирил, и това

ми липсваше повече, отколкото можете да си представите.

В началото си мислех, че Темпи не се интересува от музиката ми. Освен че някак си го

бях обидил, когато преди известно време бях запял, той винаги напускаше лагера, щом

извадех лютнята си. Сетне обаче забелязах, че ме наблюдава, макар и винаги от разстояние и

обикновено скрит от погледа ми. Щом като обърнах внимание на това, открих, че той

неизменно ме слуша, докато свиря. Стоеше неподвижен като камък с широко отворени очи

като на бухал.

На третия ден Хеспе почувства, че кракът и вече може да понесе малко ходене. Така че

трябваше да решим какво да вземем с нас и какво да оставим.

Нямаше да е толкова трудно, колкото би могло да се очаква. По-голямата част от

оборудването на бандитите беше разрушено от светкавицата, от падналото дърво или от