храна и студени напитки ни даде сили да съберем багажа си и да продължим.

Следвахме потока, а Дедан и Хеспе продължаваха да вървят един до друг. Звукът на

песента ту се появяваше, ту изчезваше. Скорошните дъждове означаваха, че реката е

придошла, и постоянният и плисък върху камъните и корените на дърветата понякога беше

толкова силен, че не чувахме дори шума от собствените си стъпки.

Накрая потокът стана по-широк и по-спокоен, а гъстият храсталак се разреди и пред нас

се разкри просторна поляна.

Песента не се чуваше вече. Нито пък видяхме път, странноприемница или пък

отблясъците на огън — само широка поляна, добре осветена от лунната светлина. Потокът

се разширяваше още и образуваше искрящ вир. А на брега му, върху една гладка скала,

седеше…

— Господарю Техлу, запази ме от демоните на нощта — сковано изрече Мартен.

Но в гласа му имаше повече благоговение, отколкото страх, и той не извърна поглед.

— Това е… — немощно промълви Дедан. — Това е…

— Не вярвам в приказните създания — опитах се да кажа аз, но думите ми прозвучаха

като едва доловим шепот.

Това беше Фелуриан.

95.

Преследван

За момент петимата застинахме неподвижно. Красивите форми на Фелуриан се

отразяваха в набраздената от леки вълнички повърхност на езерото. Гола на лунната

светлина, тя запя:

кае-ланион лухиал

ди мари фелануа

креата ту сиар

ту аларан ди.

дирелла. амауен.

лоеси ан делиан

ту ниа вор рухлан

Фелуриан тхае.

Звукът на гласа и беше странен. Беше мек и нежен, твърде тих, за да го чуем в другия

край на поляната. Твърде слаб, за да го чуем на фона на движещата се вода и шумолящите

листа. Въпреки това можех да го чуя. Думите и бяха ясни и сладостни като надигащите се и

спускащи се тонове на далечна флейта. Напомняше ми за нещо, но не можех да се сетя за

какво.

Мелодията беше същата, която Дедан бе изпял в неговата история. Не разбрах и дума от

песента, като изключим името и в последния стих. Въпреки това тя ме привличаше

необяснимо и настойчиво. Сякаш някаква невидима ръка се бе протегнала към сърцето в

гърдите ми и се опитваше да ме издърпа към поляната.

Съпротивлявах се. Извърнах поглед и се подпрях на едно близко дърво, за да запазя

равновесие.

Чух зад гърба си Мартен да шепне с тих глас: „Не, не, не“, сякаш се опиташе сам да убеди

себе си.

— Не, не, не, не, не. Не, дори и за всички пари на света.

Погледнах през рамо. Очите на следотърсача бяха втренчени трескаво в поляната пред

него, но той изглеждаше по-скоро уплашен, отколкото възбуден. Темпи стоеше неподвижен

и на безстрастното му лице бе изписана истинска изненада. Дедан беше застанал сковано,

изкривен на една страна и с изопнато лице, а очите на Хеспе се стрелкаха между него и

поляната.

Тогава Фелуриан запя отново. Песента и беше като обещание за горещо огнище в

студената нощ. Като усмивката на младо момиче. Открих, че мисля за Лоси от „За няколко

пенита“ и за нейните червени като пламъци къдрици. Спомних си заоблените и гърди и

начина, по който бе прокарала ръка през косата ми.

Фелуриан пееше и аз се чувствах привлечен от песента и. Привличането беше силно, но

не толкова, че да загубя контрол над себе си. Погледнах отново към поляната и я видях —

сребристобялата и кожа под вечерното небе. Фелуриан се наведе и потопи ръка във водата

на вира — беше по-грациозна от танцьорка.

Осъзнах нещо с внезапна яснота. От какво се страхувах? От някаква си приказна

история? Тук имаше магия, истинска магия. Което беше по-важното, това бе магията на

песента. Ако пропуснех тази възможност, никога нямаше да си го простя.

Отново погледнах към другарите си. Мартен видимо трепереше. Темпи бавно

отстъпваше. Дедан беше свил отпуснатите си ръце в юмруци. Щях ли и аз да допусна да съм

като тях — суеверен и уплашен? Не. Никога. Аз бях член на Арканум. Бях повелител на