гъвкава, по-гладка и от най-гладкия мраморен воденичен камък.

Протегнах ръка, за да я докосна, но после спрях, защото не исках да разруша съвършената

картина пред очите ми. Някаква далечна мисъл започна да ме гложди, но аз я пропъдих като

досадна муха.

Фелуриан разтвори устни и въздъхна, издавайки звук, наподобяващ гукането на гълъб.

Спомних си докосването на тези устни. Изпитах болка и се насилих да извърна поглед от

меката и като цвете уста.

Затворените и клепачи бяха нашарени като крилете на пеперуда, осеяни с пурпурни и

черни спирали и следи от бледо злато, които се смесваха с цвета на кожата и. Докато

клепачите и леко потрепваха насън, шарките помръдваха, сякаш пеперудата размахваше

криле. Само тази гледка вероятно си заслужаваше цената, която мъжете трябваше да платят,

за да я видят.

Изяждах я с очи и си мислех, че всички песни и истории, които бях чувал, не казват нищо

за нея. Тя беше онова, за което мъжете мечтаят. На всички места, където някога бях ходил, и

от всички жени, които някога бях виждал, само веднъж бях срещал равна на нея.

Някаква част от съзнанието ми крещеше, но аз бях омаян от движението на очите под

клепачите и, от формата на устата и — сякаш се готвеше да ме целуне дори докато спеше.

Раздразнен, отново прогоних досадната мисъл.

Щях да полудея или да умра.

Мисълта за това най-сетне си проправи път до съзнанието ми и аз внезапно почувствах

как всяко косъмче по тялото ми настръхва. Изпълни ме съвършена кристална яснота, сякаш

се бях издигнал от дъното да си поема въздух. Бързо затворих очи и се опитах да се отпусна в

„сърцето от камък“.

Не се получи. За пръв път в живота ми това състояние на спокойно мълчание ми се

изплъзваше. Зад затворените ми очи Фелуриан ме разсейваше. Сладкият и дъх. Меките и

гърди. Забързаните, сякаш отчаяни въздишки, които се изплъзваха от жадните и, нежни като

венчелистчета устни…

Камък. Продължих да държа очите си затворени и преди да се осмеля дори да помисля

отново за нея, се обгърнах в спокойната рационалност на „сърцето от камък“, сякаш беше

някаква мантия.

Какво знаех за нея? Припомних си стотиците истории за Фелуриан и онова, което се

повтаряше в тях. Фелуриан беше красива. Тя омайваше смъртните мъже. Те я следваха във

Фае и умираха в прегръдките и.

От какво умираха? Беше доста лесно за отгатване — от физическо изтощение. Тя беше

твърде взискателна и онези, които не бяха в добра форма или бяха по-немощни, може и да

не са се справили толкова добре като мен. Сега, когато се замислих над това, усещах цялото

си тяло като изстискано. Раменете ме боляха, коленете ми горяха, а вратът ми смъдеше от

любовните ухапвания, които започваха от дясното ми ухо, продължаваха по гърдите и…

Тялото ми пламна и аз с мъка се преборих да остана дълбоко в „сърцето от камък“,

докато накрая пулсът ми се забави и успях да изхвърля мисълта за нея от съзнанието си.

Спомних си за четири истории, в които мъже бяха успявали да се върнат живи от Фае, но

на всички им се беше разхлопала дъската. Каква беше лудостта им? Натрапчиво поведение,

неочаквана смърт, дължаща се на отделяне от реалността, и потъване в дълбока меланхолия.

Трима от тях умрели за един цикъл дни. В четвъртата история се казваше, че мъжът оцелял

почти половин година.

Но нещо не се връзваше. Несъмнено Фелуриан беше прекрасна. Умела? Без всякакво

съмнение. Но до такава степен, че всеки мъж да умре или да полудее? Не. Това беше малко

вероятно.

Не искам да омаловажавам преживяването. И за миг не се съмнявам, че е съвсем

естествено в миналото то да е карало мъжете да си загубват ума. Ала за себе си аз знаех, че

съм доста здравомислещ човек.

За момент обмислих възможността да съм полудял и да не го знам. После се замислих

дали просто винаги не съм бил луд, след това отхвърлих и двете възможности.

Лежах там с все още затворени очи и с удоволствие се отдадох на особената отмалялост,

каквато никога преди това не бях изпитвал. Насладих се на мига, сетне отворих очи и

затърсих начин да се измъкна.