Огледах шатрата, копринените драперии и разхвърляните възглавници. Това бяха

единствените украшения на Фелуриан. Тя лежеше в средата със закръглените си бедра и

стройните си крака, а гъвкавите и мускули помръдваха под кожата и.

Наблюдаваше ме.

Ако тя беше красива, когато спеше, то будна бе два пъти по-красива. Когато спеше, беше

като картина, на която е нарисуван огън. Будна беше самият огън.

Може да ви се стори странно, че в този момент изпитах страх. Може и да ви е странно, че

само на една ръка разстояние от най-привлекателната жена в света внезапно си припомних,

че съм смъртен.

Усмивката и беше като нож в кадифе и тя се протегна като котка на слънцето.

Тялото и беше създадено, за да се протяга — извивката на гърба и, гладкият и изопнат

корем. Закръглените и, налети гърди се повдигнаха от движението на ръцете и и аз внезапно

се почувствах като разгонен елен. Тялото ми реагираше на нея, сякаш някой ръчкаше

хладната невъзмутимост на „сърцето от камък“ с нагорещен ръжен. За момент загубих

контрол и една по-малко дисциплинирана част от съзнанието ми започна да композира

песен за нея.

Не можех да си позволя да насоча вниманието си към тази част, за да я обуздая. Затова се

съсредоточих да остана в безопасност в „сърцето от камък“, като не обръщам внимание на

тялото и и на бъбривата част от съзнанието ми, която римуваше куплети за нея.

Това не беше най-лесното нещо, което можех да направя. Всъщност в сравнение с него

обичайните предпазни мерки, използвани в симпатията, изглеждаха прости като

подскачането на въже. Ако не беше обучението, което бях получил в Университета, щях да

съм се превърнал в покорно, жалко създание, способно да се съсредоточи само върху

собственото си пленничество.

Фелуриан бавно се отпусна след протягането си и ме погледна с много старите си очи.

Очи, каквито никога не бях виждал. Цветът им беше поразителен…

В очите и имаше лятна тъмнина.

… някакво мрачно синьо. Бяха пленителни. Всъщност…

Клепачите и бяха като пеперудени крила.

… в тях нямаше и следа от бяло…

Устните бяха с цвета на кървавочервени небеса.

Стиснах челюсти, отделих бърборещата част от мен, затворих я в един далечен ъгъл на

съзнанието си и я оставих там да си пее сама. Очите на Фелуриан бяха внимателни и

безизразни като на птица.

— защо си толкова мълчалив, огнени любовнико? да не би да угасих пламъка ти?

Гласът и звучеше странно, в него нямаше никакви остри ръбове. Беше спокоен и гладък

като парче идеално полирано стъкло. Въпреки особената му мекота той сякаш лазеше по

гръбнака ми и ме караше да се чувствам като котка, на която току-що са погладили върха на

опашката.

Отдръпнах се по-навътре в „сърцето от камък“ и го почувствах хладно и успокояващо

около себе си. Ала докато по-голямата част от вниманието ми бе насочена върху това да се

контролирам, малката, лирична и обезумяла част от съзнанието ми изскочи напред и каза:

— Нивга няма да бъда угасен. Аз пак горя, макар и в тебе потопен. Всяко твое движение

е песен и искра. Раздухвана в огън, който не мога аз да спра. Щастлив съм името ти да

мълвя.

— поет! — Лицето на Фелуриан просветна. — трябваше да позная, че си поет по начина,

по който се движеше тялото ти.

Отново бях сварен неподготвен от нежната омайност на гласа и. Не че изричаше думите

задъхано, дрезгаво или страстно. Не правеше нищо толкова безвкусно и престорено. Но

когато говореше, не можех да се въздържа да не помисля, че дъхът идва от гърдите и, през

меката сладост на гърлото и и след това се оформя от внимателната игра на устните, зъбите

и езика и.

Тя се приближи, като се примъкваше през възглавниците на ръце и колене.

— приличаше на поет — страстен и красив. — Гласът и не беше по-силен от дъх, когато

хвана лицето ми в ръцете си. — поетите са по-нежни и казват хубави неща.

Досега бях чувал само един човек с подобен глас. Елодин. В някои редки случаи гласът

му изпълваше стаята, сякаш самият свят го слушаше.

Гласът на Фелуриан не беше звънлив. Той не изпълваше горската поляна. Нейният глас