Вече знае.

– Не разбирам. Какво се е случило?

– Все още не знаем със сигурност. Изглежда, че газовата печка в каютата е избухнала. Така мислят. – Вито замълчава, за да цензурира думите си; да премълчи факта, че взривът е разкъсал тялото на Антонио. – Криминалистите и специалистите по двигатели оглеждат останките. Ще има пълно разследване.

Тя прехапва устни. Дълбоко в себе си усеща първото пробождане на болката.

– Антонио? Сигурен ли си? Да няма грешка?

Изражението му е красноречиво, но той все пак отговаря:

– Няма грешка. Лично видях трупа.

Шокът я обхваща. Тя занемява. Карвальо наблюдава терзанията .

– Да ти донеса ли нещо за пиене?

Започва да търси вода и кърпички.

Валентина излиза от вцепенението си:

– Говори ли... говори ли с родителите на Антонио?

– Току-що идвам оттам.

– Добре ли са? Майка му добре ли е?

Вито въздъхва:

– Не, не е. Нито баща му. Нито ти, както се вижда. – Заобикаля бюрото и я прегръща през раменете. – Ще уредя да те закарат вкъщи. Или при чичо ти и леля ти, ако предпочиташ.

Валентина присвива очи. Състрадателното му докосване по някаква причина отприщва бента на емоциите . Болката е мъчителна, но тя няма намерение да я показва.

– Не, добре съм, благодаря. Сама ще се закарам.

Знае, че той вижда сълзите , но е решена да бъде силна. Да се държи професионално.

– А за погребението? – пита, като изважда кърпичка за всеки случай.

– Какво? – Вито звучи смаян.

– Погребението. Трябва да кажа на родителите му и на другите роднини за погребението, кога ще бъде освободено тялото, какво може да се организира.

– По-късно, Валентина. Това може да почака. – Вито замълчава, докато тя издухва носа си. – От „Личен състав“ ще се погрижат. Те ще помогнат. Службата на Антонио ще отдаде подобаващото се уважение и почит.

Последните му думи я плашат. Тя си представя униформи, почетна гвардия, салюти – струва се ужасно официално. Невъзвратимо.

– Сигурна ли си, че не искаш да изпратя някого да те закара у вас? – повтаря той, докато я изпраща до вратата.

– Да, сигурна съм. Ще се справя. Наистина мога и сама. Grazie mille. – Тя се дръпва от него и го поглежда в очите. – Благодаря, че ми каза лично, насаме. Много предвидливо от твоя страна.

Излиза, като се надява да не е прозвучала грубо или неблагодарно. Задържа дъха си, докато стигне до края на коридора, и за малко не пада, когато хуква надолу по стълбите. Едва когато стига гаража, дава воля на сълзите и има чувството, че никога няма да спрат.

Capitolo XXII

666 Г. ПР. ХР.

ИЗТОЧНАТА СРЕБЪРНА МИНА, ЕТРУРИЯ

Когато изтощената Тетия излиза от ковашката работилница, навън започва да се съмва. Въпреки че изпълни задачата си, чувства, че Мамарс искаше да остане. Че между тях остана нещо недоизказано.

Ларт мълчи, докато яздят в разсейващия се сумрак, и тя задрямва облегната на широкия му гръб. Пътуването дава време да помисли.

Песна ще бъде доволен от завършените плочки. Те ще засенчат с великолепието си всичките му съкровища и ще накарат скулпторите в цяла Етрурия да завиждат.

Остава обаче проблемът с Тевкър. Скоро ще се наложи да признае, че не е изпълнила нареждането му. Благодарение на нея зловещите му видения бяха съживени и обезсмъртени в сребърни релефи, които сега магистратът ще поиска той да освети.

Дълбочината на измамата я натъжава. Жизнените им пътища започват да се разминават.

Ларт спира коня.

– Стигнахме.

Тетия не помръдва. Продължава да мисли за „Портите на Съдбата“. Това е най-великото нещо, което е създавала, но и най-голямото предателство – да излъже и да измени на съпруга си, когато той има най-голяма нужда от нея.

– Казах, че стигнахме. Слизай от коня. Уморен съм, а трябва да се връщам.

Тетия слиза. Толкова е изтощена – отчасти от работа, отчасти от бременността, че коленете се огъват и тя се свлича на земята.

Ларт я поглежда. Дръпва юздите на коня, обръща се и се отдалечава, без да продума.

Тревата е мокра, но Тетия остава да лежи. Вижда как копитата на едрия жребец разбиват земята и около тях се разхвърчава пръст. Белите облачета пара от ноздрите му се открояват на фона на розовия изгрев. Ездачът седи наведен напред, с напрегнати от дърпането на юздите мускули и с развята коса.

Все още мислейки за това колко красив и в същото време жесток е Ларт, Тетия се изправя и колебливо влиза в колибата. Подушва огъня, преди да го види. Тевкър е седнал с кръстосани крака и пламъците осветяват лицето му. Накланя глава, когато я чува да влиза. Проговаря с мек глас, без следа от гняв: