Вятърът утихва и двете огромни квадратни платна увисват тъжно. Това не е проблем. „Хинтиал“ е достатъчно близо до сушата и Целе вече предвкусва медовината с устните си. Заповядва гребците веднага да заемат местата си, за да закарат кораба до брега. Но едва постигнали ритъм, той вижда някакви неща във водата.

Носят се на повърхността. Поклащат се. Чували за жито.

Пет, шест, седем...

Съдейки по плаваемостта им, очевидно не са пълни с овес, ориз или ечемик.

Какво тогава?

Може би нещо много по-ценно.

Целе подвиква на капитана и посочва чувалите в морето:

– Прати някой да ги извади. Качете ги на палубата. Може да е плячка, изхвърлена от бягащи пирати. Чували с такъв размер няма да попаднат случайно толкова близо до брега.

Бързо спускат малка лодка във водата и няколко роби, бързащи да угодят на господаря си, скачат във водата, за да изтеглят чувалите. Целе отива на кърмата и сяда до грамадния котвен камък, увит с въжета, на който е изписано името му. Именно неговите сънародници бяха изобретили котвата и при последните няколко пътувания той продаде над двайсет такива.

Робите усърдно движат големите гребла. Потят се и се напрягат още повече, когато виждат собственика на кораба достатъчно близо, че да ги наложи с камшика.

Капитанът се приближава с буреносно лице.

– Боговете не ти донесоха богатство – обявява той. – В чувалите няма нищо.

Целе поклаща глава:

– Не съществува такова нещо като „нищо“. Колко пъти съм ти казвал? Ако наистина намериш „нищо“, то със сигурност ще струва „нещо“. Тъй че кажи ми, какво открихте?

– Човек. Или по-скоро части от човек. Накълцан за храна на морските демони. Натъпкан в чували и хвърлен на великия Тритон за вечеря.

– Тритон е гръцки бог на морето, глупако. Вече сме в Етрурия. Не бъркай този, когото почиташ. Тук великият Нетунс определя съдбата ни.

– В такъв случай той е определил да ти се поднесе изненадата от разфасовано човешко тяло.

Целе поглежда мокрите чували и заповядва:

– Провери дали сред плътта няма нещо ценно.

Капитанът понечва да се отдалечи.

– Чакай! Може би тази находка е поличба. Известие, че смъртта ще ни навести под някаква форма. Накарай хората да останат в малката лодка и да претърсят водата. Не искам да пропуснат нищо. Ако наистина боговете ни пращат знак, не искам той да бъде разтълкуван грешно заради немарливостта на робите. Хайде сега, закарай ни до брега със скоростта на боговете и се погрижи никой да не споменава на никого за това, което видяхме.

28

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

Гондолите се поклащат като огромни бебешки люлки в осветените от луната канали, благословени с нежната топлина на съвършената лятна вечер. Из цяла Венеция класически музиканти изкарват лодките си и хвърлят музикални мрежи за пасажите от романтични туристи, разхождащи се по брега.

Тина гледа всичко това от прозореца на хотелската стая и усеща, че Том не е в настроение да се присъедини към нея.

Тази сутрин беше излязла скоро след закуската, а той забрави ключа, който му беше оставила. Забрави номера на мобилния телефон, който тя написа на листче и пъхна в ръката му. Изглежда, че е забравил абсолютно всичко освен трупа на петнайсетгодишното момиче, което е видял на металната маса в моргата.

Тина бе намислила специална изненада, за да повдигне настроението му, когато се върне, но той отиде направо на бюрото в дъното на стаята и оттогава не е мръднал оттам. Няма смисъл да го сюрпризира, докато е в такова настроение. Тези неща трябва да се поднасят в най-подходящия момент, иначе няма смисъл.

Превключва на Си Ен Ен. Дават някакъв политически спор за икономическата политика на Обама. Тя поглежда намръщено екрана и оставя Том да пише нещо на хотелското тефтерче на бюрото.

– Проклети републиканци и демократи. Кога ще спрат да се карат и ще заработят заедно, за да ни изкарат от тези лайна?

Той изръмжава нещо неразбираемо.

– Ей, забравих да ти кажа. Утре или вдруги ден искам да отида да послушам Вивалди. Ще дойдеш ли? Или не си падаш по това?

Той спира да пише и я поглежда: