– Бърши! Бърши тук! – нарежда на Кафатия, докато преглежда набързо другата рана, дълбок разрез в дясната ръка на Тетия. – Боговете да са ни на помощ! Това е непосилно за обикновени смъртни.

Знахарят стяга ръката на Тетия с конопено въже, за да спре кръвотечението, докато Кафатия я съблича и избърсва раната на корема . Сега той я вижда ясно.

Раната е дълбока.

Прекалено дълбока, за да я спаси. Лартуза поставя сбръчканата си ръка пред устата на Тетия и проверява дишането .

Едва доловимо.

Някакъв шум и промяна в светлината го накарват да се обърне. Венти стои на вратата. Държи мъртвия си син.

– Той е жив, Лартуза. Тевкър е още жив! Излекувай го бързо!

Оставя гадателя до Тетия. На Лартуза му е достатъчен един поглед.

– Мъртъв е, Венти. Остави ме да се опитам да спася Тетия.

– Не! Спаси него, Лартуза, спаси милото ми момче.

Знахарят се опитва да го усмири с тих, внимателен глас:

– Мъртъв е. Вече е при боговете, на които толкова предано служеше.

Лицето на Венти е обляно от сълзи.

– Поне го прегледай! Умолявам те!

Лартуза го хваща за ръката.

– Не е нужно да го преглеждам, Венти. Мъртъв е! Съжалявам, но не мога да направя нищо. Остави ме да помогна на жената и детето.

Тетия отваря очи. Силна болка пронизва тялото и тя посяга със здравата си ръка към лечителя.

Лартуза разкъсва последните остатъци от наквасената с кръв туника. Навежда се и раздалечава треперещите бледи колене. Мислено отправя молитва към Тална, богинята на родилките, да му помогне. Поглежда Венти и се усмихва леко:

– Виждам главичката на детето. Виждам бебето.

Очите на Тетия се изцъклят. Тя изревава като ранено животно. Лартуза се опитва внимателно да подхване с пръсти меката главичка на бебето.

Тетия едва диша. Поема си въздух на малки глътки, но е готова да използва последните си сили, за да роди детето си.

Знахарят я поглежда. Лицето е мъртвешки бледо. Очите са замъглени като тези на слепия съпруг. Лартуза напипва мъничките раменца. След малко – деликатните кости на гърба и ребрата на детето.

Тетия надава нечовешки рев.

Главата се отпуска назад.

Краката омекват.

Мъртва е.

За секунда всички в стаята спират, вцепенени от внезапната смърт. Лартуза ги изкарва от замайването:

– Венти, вдигни краката ! Бързо! Хвани ги под коленете и ги вдигни.

Едрият мъж изпълнява нареждането.

Знахарят пипа бързо. Подхваща детето под мишниците и бавно го издърпва.

Бебето излиза от тялото на мъртвата си майка. Пъпната връв се източва като кървава змия.

Всички са се втренчили в детето.

В мълчаливото, недишащо момченце.

Венти вижда, че на знахаря му трябва повече място. Изважда ножа си, прерязва пъпната връв и издърпва Тетия встрани. Нежно полага студеното тяло до това на сина си.

Лартуза връзва пъпната връв. Опира лицето на бебето в дланта си и пъха един от кокалестите си пръсти в устата му. Подутото му телце се изпъва до спукване. И тогава...

От устата и носа му пръсва тъмна течност и слуз.

Но то не проплаква. Само леко си поема въздух като душещо животно.

Лартуза се усмихва:

– Вече си дядо, Венти. Това малко човече диша.

– Дай да го подържа. – Венти протяга ръце. – Той е единствената кръв, която ще живее след мен.

Лартуза внимателно му подава детето.

– Внимавай, много е крехко. Ще взема нещо да го повия.

Венти целува внука си. Бебето изглежда съвършено. Само малко рождено петно с форма на сълза под лявото око загрозява личицето му. Венти го целува, после поставя ръката на Тевкър около тялото на Тетия и слага бебето между тях.

– Това са родителите ти, дете мое. Макар че няма да ги видиш, аз ще се погрижа да не ги забравиш никога, а ти ще направиш така, че поколенията след теб да ги помнят вечно.

XVIII ВЕК, ВЕНЕЦИЯ

Capitolo XXXIII

26 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.

ПЛОЩАД „САН МАРКО“, ВЕНЕЦИЯ