– Тогава трябва да побързаме – казва Карвальо. – Да го направим и да замажем нещата, преди чуждестранните писарушки да почнат да врънкат редакторите си за неколкодневна разходка до Венеция. – Поглежда Валентина. – Ще го уредиш ли с пресцентъра? Ще го направим в главната зала в пет тази вечер.

– Дадено.

Тя се усмихва на Том, преди да излезе.

– Какво очаквате да кажа? – пита той.

– Истината. Разкрий за себе си толкова, колкото си готов. Относно разследването Валентина и говорителят ни ще подготвят становище, което ще представя аз. Да се надяваме, че ще успеем да използваме ситуацията, за да призовем гражданите за повече информация.

– За какво?

– За всичко. Първото правило при разследване за убийство е, че винаги има някой, който знае повече, отколкото убиецът подозира. Трябва да намерим тези хора. Докато криминалистите не открият някоя следа, тъпчем на едно място.

Том се замисля за организацията:

– Как ще го направим? Имам предвид, че нито говоря, нито разбирам италиански.

– Не се безпокой, имаме преводачка. Ще се обадим предварително и ще обясним как стоят нещата. – Карвальо поглежда статията в „Нешънал инкуайърър“. – Имаш ли представа къде е в момента синьорина Ричи?

– Никаква. – Том поглежда купчината разпечатки. – По собствените думи тя е пътуващ писател, така че сигурно пътува някъде.

– Не сте ли се чували, откакто е заминала?

– Не. Звънях няколко пъти на мобилния, но ми се включва гласова поща. Явно ме отбягва.

– Сигурно си е сменила номера. – Вито се почесва по тила. – Искаш ли да открия къде точно се намира и кой е новият номер? Мога да се обадя на един приятел в „Полиция ди стато“ – граничната полиция, сигурно има данни кога е напуснала хотела и ако е излязла от страната, къде е отишла. За другото е достатъчно да завъртя два телефона...

Вътрешният глас на Том му подсказва, че трябва да обърне другата буза; да прости и да забрави.

– Не, няма нужда. Благодаря все пак.

– Сигурен ли си? – Карвальо вдига телефона. – Няма ли да е трогателно, ако се обадиш неочаквано?

Идеята звучи примамливо за Том. Със сигурност има няколко неподходящи за свещеник думи, които би се изкушил да каже:

– Сигурен съм – казва, докато се изправя. – Ще отида за малко до тоалетната. Кафето ми дойде в повече.

– Разбира се. Знаеш къде е.

Карвальо изчаква американецът да излезе. Решава все пак да проведе обажданията. Дори ако Том не иска да говори с кучката, майорът би желал да сподели някои свои мисли и да се поинтересува какво е следващото нещо, за което смята да пише.

Capitolo XXXV

26 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.

ПОНТЕ ДЕЛА ПАЛИЯ, ВЕНЕЦИЯ

Амон Бадауи прекарва остатъка от вечерта в игра на хазарт и пиене. Дошъл е във Венеция, за да купува и продава разнообразни стоки, най-вече турски и египетски килими.

Чувства се нестабилен като юнга при първото си пътуване в открито море, и то още преди да се качи в лодката, която ще го откара на тайната оргия. На ъгъла, точно преди „Понте дела палия“, се обляга на една стена и повръща.

Още почиства палтото си от повръщаното, когато вижда Луиза на кея. Сребърната маска свети на лунната светлина, а от устата излизат облачета пара, докато говори с един маскиран лодкар на ръба на водата. Най-сетне го забелязва и му махва:

– Амон! Ела, побързай. Закъсняваме!

– Идвам.

Той се оригва мощно и изплюва остатъчния вкус от мазното агнешко, което е ял.

Когато се приближава, вижда малка, но стабилна лодка, завързана за един стълб. Лодкарят му подава кокалестата си ръка.

– Да ви помогна да се качите, господине.

– И сам мога.

Амон го блъсва настрани и почти пада в лодката. Олюлява я и наоколо се разплисква вода. Разклащането е още по-силно, докато сяда.

– Дано да си струва. Да се клатушкам с лодка в този студ! По-добре да бях платил на истинска куртизанка, а не на някаква евтина уличница с желание за среднощно плуване.

Луиза деликатно се качва в лодката. Поставя ръка върху рамото на Амон и сяда до него.

– Скоро ще забравиш това неудобство. Сега ме стопли и развихри въображението си за удоволствията, които ни предстоят.

Лодкарят подкарва лодката. По канала „Сан Марко“ нахлува режещ вятър, когато се насочват на юг.

– Под седалката ще намериш бутилка празничен коняк и маската на нашия гост – казва лодкарят на Луиза.

Амон поставя ръка върху бедрото . Макар и пиян, се възбужда, когато я докосва. Притиска пръсти между краката .