Изгревът превръща канала „Сан Марко“ в безкрайно море от разлято кианти.

Маскирани куртизанки предпазливо слизат от лодките си, за да упражняват професията си по улиците на града. Жадни очи гледат иззад меките кадифени маски „Морета“, повечето от които се придържат с вързано на връвчица копче, което се притиска между зъбите.

Някои от жените са млади и красиви. Други са стари и болни. Богати жени се обличат като просякини. Бедните вземат назаем костюми, с които да прекарат нощта като аристократки.

Във Венеция всеки може да бъде всякакъв. Всичко е възможно.

Нищо не е сигурно.

Днес е денят след Коледа. Денят на свети Стефан. Началото на Карнавала.

Най-развратният фестивал в историята на света е само на няколко часа и сега гръмогласно като новородено обявява идването си на света.

Ражда се шестмесечна традиция на разюзданост и разврат.

Музика. Изкуства. Секс.

И още по-упадъчни неща.

Тъмни, смъртоносни, неща.

Площад „Сан Марко“ вече е дансинг. Бродирани палта, карнавални пелерини и бляскави нови костюми се въртят в щипещия зимен въздух, танцьорите се смесват и под музиката на струнните инструменти започват флиртове. Вивалди е вече покойник, но музиката на Червения поп е по-модерна, отколкото когато беше жив. В едно кафене цигуларки свирят „Морската буря“ и за няколко мига група мъже спират и се заслушват, преди да продължат към „Ридото“ – държавното казино на улица „Сан Моизе“, където ще оставят повечето си пари.

Иззад дългоносата си мъртвешки бледа маска един мъж наблюдава всички. Наричат го Лодкаря. Той е в центъра на събитието, но не е част от него.

Площад „Сан Марко“ е магнитът на разврата, епицентър на европейския сексуален туризъм. Това е мястото, на което, както пише поетът Бафо, се събират кучки от всякакви породи, за да си навирят опашките.

В другия край на площада уличен театър дава представление на издигната сцена. Широкоплещест актьор играе ролята на авантюриста капитан Скарамуш. Носи шапка с перо, голямо черно наметало и дебел колан със стоманена сабя. Иззад малка сребриста маска с дълъг кремав нос той весели вече пияната си публика с истории как разгромил турската армия и избягал, отмъквайки брадата на султана.

Лодкаря се отдалечава от кикотещата се тълпа и тръгва по тесните улички, като вдишва сексуалния аромат на ранната вечер.

Решава да хапне добре.

Питателна доматена супа и вкусно печено агнешко бутче. Но няма да пие вино. Засега. Умът му трябва да е бистър.

По-късно ще пирува, преди това трябва да си свърши работата.

Тръгва на североизток по криволичещите улички и каменните мостове към публичния дом на „Санта Мария Формоза“. От там ще продължи към по-богатия квартал „Дорсодуро“.

Закопчава палтото си, за да се защити от хапещия студен вятър, който идва от канала, и чува някой да казва, че заради бурята приливът ще бъде по-висок. Той не мисли така. Повечето прогностици са глупаци. Нямат достатъчно ум да предскажат, че след деня идва нощ. Лодкаря знае за природните стихии повече от всеки друг.

Въпреки това ще внимава. Ще бъде нащрек. Както винаги.

Две куртизанки – и двете със сребристи котешки маски – се приближават крадешком към него. По-дребната издава едно силно „Мяуууу!“, после започва да мърка и да се умилква около бедрото ми.

Лодкаря се преструва на погнусен. Почти отскача встрани от пътя им. Куртизанките се изхилват и се затътрят нататък с обувките си на платформи. Не подозират в кого са се отъркали. Нямат представа колко голям е късметът им. Изгубили са един от деветте си живота.

Тази нощ във Венеция двете котки и други десет хиляди жени като тях ще се сношават с десетки хиляди непознати мъже, дошли от цяла Европа. Лодкаря няма да е сред тях.

Удоволствието, което той търси, не е толкова мимолетно – много по-трайно е.

35

В НАШИ ДНИ

ВЕНЕЦИЯ

Два дни след заминаването на Тина Том мисли за нея много повече, отколкото е очаквал.

Когато не е в участъка на карабинерите – закъдето се е запътил в момента – той обикаля улиците. Готов е на всичко, само да не седи и да не мисли за нея. Може би е било глупост да си представя, че срещата им е нещо повече от екзотично забавление за нея.

Веднага щом тя замина, Том се премести в стария си хотел. Нямаше как да остане в „Луна Балиони“ при постоянно намаляващия си бюджет. Предложението на полицаите да поемат сметката му плюс дневни, докато работи за тях, беше приятна изненада.

Сега спира на средата на едно мостче и поглежда преминаващите отдолу гондоли и водни таксита, отиващи към Големия канал. Наслаждава се на гледката и докато разсеяно размишлява какво ще прави, след като ченгетата решат случая, в главата му изплува спомен. Бръква в джоба на палтото от Тина и изважда пощенската картичка, която Розана Романо му даде, преди да умре. Два подаръка от две жени, които почти не познава и които никога няма да се срещнат, но и двете са оставили незаличим белег в живота му. Том не знае дали да го нарече съдба, съвпадение или просто Божия воля. Поглежда базиликата „Санта Мария дела Салуте“ и разбира защо Каналето е изпитал такова желание да я нарисува и защо картичката на Розана го накара да дойде във Венеция. На живо църквата е много по-голяма и по-красива, отколкото художникът би могъл да я пресъздаде върху платното. Изкушаващо близо е до хотела му и той решава задължително да я посети. Но няма да е днес. Вече има опасност да закъснее за брифинга при карабинерите.