— Какво има? — попита Мичъл, след като двамата с Клоуи се приближиха.

— Нещо доста голямо. Може да е просто скала, но ми се струва твърде равно. Хайде да разберем колко е голямо.

Те започнаха да се отдалечават един от друг, като ритмично забиваха клиновете в почвата. При всеки удар те се спираха на четири инча дълбочина, докато не покриха терен с ширина над четири фута. Проверката по дължина разкри, че онова, което лежеше под краката им, бе също толкова дълго.

Квадрат.

— Няма начин това да се окаже естествено образувание — промърмори Нина, оглеждайки дупките, които маркираха краищата на обекта.

Клоуи измъкна една сгъваема градинарска лопатка от раницата си.

— Нека опитам. — Тя коленичи на земята и изгреба няколко лопатки пръст от центъра на квадрата, като с увеличаването на дълбочината действаше все по-внимателно. Върхът на лопатката задра в камък. Двете с Нина се спогледаха и започнаха да разширяват дупката, като изтребваха пръстта с голи ръце.

Онова, което лежеше под нея, определено беше човешко творение, гладко и плоско. Но не това накара сърцето на Нина да се разтупти. Причината беше думата, изсечена в камъка.

„МЕРЛИН“.

Клоуи седна на земята, зашеметена.

— Дявол да го вземе!

Нина разчисти още малко пръст и разкри още думи на латински.

— Гневът на Мерлин? — преведе тя със скептичен глас. След това грабна лопатката от ръката на Клоуи и започна да разширява дупката. — Не, чакайте. Това е част от изречение. „… Гневът на Мерлин ще порази…“. — Продължи да разкопава трескаво. — „… Ще порази онези, които видят лицето му. Знаещите истината ще открият…“. — Тя замълча, смаяна.

— Какво? — попита Мичъл. — Какво пише там?

Нина го погледна със страхопочитание в очите.

— „Знаещите истината ще открият гробницата на Артур“. — Тя постави дланите си върху древната каменна плоча, все още неспособна да повярва какво е открила. — Тя съществува. Наистина съществува.

Нина скръсти ръце.

— Не, наистина, и хапка не мога да хапна повече.

— Сигурна ли си? — попита Клоуи. Тя побутна чинията към гостенката си. — Още едно парченце кейк?

— Не, благодаря.

— Малко сладолед? Шоколадови бонбони? Сиренки?

— Не, благодаря! — Принудени да прекратят по-нататъшните разкопки заради липсата на светлина, те отново зариха плочата с пръст и се прибраха в къщата на Клоуи с намерението да се върнат на Хълма на следващата сутрин. Нина погледна към вратата на кухнята, откъдето се чуваше Мичъл, който говореше по телефона си. Беше казал на двете жени, че трябва да се обади, въпреки че Нина го заподозря в опит да се отърве от непрекъснатите опити на Клоуи да им предлага все повече храна.

Клоуи погледна с надежда към последното парче кейк.

— Надявам се, че нямаш нищо против…

— О, не, заповядай!

Мичъл влезе в стаята точно, когато Клоуи прехвърляше парчето в чинията си.

— О, свърши ли? Жалко.

— Можеш да вземеш това парче, ако искаш — предложи Клоуи. — Или малко сладолед? Сиренки?

— Не, благодаря.

— На кого се обади? — попита Нина и в този миг телефонът й иззвъня. — О, извинете ме. — Тя го извади от джоба си и видя номера на Чейс, изписан на екрана. Значи най-накрая се беше прежалил да й се обади! — Еди?

— Здравей, скъпа. — Гласът му все още звучеше печално, но поне вече не беше ядосан. — Добре ли си?

— Да, добре съм. А ти?

— По-добре от преди. Виж какво, трябва да ти кажа нещо, но искам да ти го кажа лично. Всеки момент ще хвана влака за Лондон.

— За Лондон ли? Чакай малко, а сега къде си?

— В Борнмът. Трябваше да говоря и с Лизи. Все още ли си в хотела?

— Не, аз съм в… Съмърсет.

Пауза.

— Къде?

— Дойдох в Гластънбъри.

— Какво?

— Чуй ме, намерихме нещо! Под Хълма на Гластънбъри има нещо. Смятаме, че това е гробницата на Артур — намерихме входа!

Още една дълга пауза. След това:

— По дяволите, Нина! — Гласът му бе достатъчно силен, за да го чуят и другите в стаята. — Нали ти казах да не ходиш!

— Да, а аз ти казах, да не ми казваш какво да правя, Еди! Имаме работа за вършене, забрави ли — да намерим Екскалибур? Е, ние се занимавахме точно с това.

— Ние? И Джак ли е там?

— Да, Джак е тук — сопна му се Нина. Тя ги погледна. Смутената Клоуи разглеждаше с напрегнат интерес стенния часовник, докато Мичъл я гледаше с любопитство. — За бога, Еди. Затова ли се държиш толкова собственически, когато той е наоколо? Все едно си царят на положението!