Клоуи се ококори.

— Нещо ли?

— Или някой. Крал Артур. — Клоуи тихо изписка от вълнение. — Има вероятност гробницата на Артур да се намира някъде тук, под Хълма. Проблемът е, че не знаем къде.

— Но вие сте директор на Агенцията за световно наследство, можете да се сдобиете с каквото оборудване си пожелаете! — възкликна Клоуи и очите й грейнаха при тази мисъл. — Пълно радарно оборудване, дори гравиметричен…

— За съжаление тук факторът време играе важна роля — намеси се Мичъл. — Не мога да навлизам в подробности заради причини, свързани със сигурността, но ако гробницата се намира тук, и двете правителства се съгласиха, че трябва да го намерим възможно най-бързо.

— Ние вярваме, че вие сте точният човек, който ще ни помогне да го намерим — каза Нина на Клоуи. — Смятате ли, че ще можете?

— Ами… Аз съм поласкана — заекна Клоуи и отново се изчерви. — Но не знам. Искам да кажа, че познавам Хълма много добре, но… — Тя отново прегледа снимките. — Но аз не знам дали ще успея да ви помогна, освен ако не ми дадете някакви точни данни, от които да започна. Това е част от лабиринта на Гластънбъри, да, но къде го намерихте? Как намирането на Калибърн ще ни отведе до гробницата на Артур?

— Ами… сложно е за обяснение — каза Нина. — Меко казано. Но казано накратко, според нас тези символи са гравирани върху Калибърн от монасите в Гластънбъри като карта към гробницата на Артур — истинската гробница, а не онази, която са изкопали през 1191, за да я показват на хората. В нея са скрили Артур и Гуиневир, както и Екскалибур.

— Екскалибур? — Челюстта на Клоуи увисна от изненада. — Господи боже! Това ще бъде страхотно откритие! — Челото й внезапно се набръчка от тревога. — Ако го откриете, нали… Нали ще споменете, че съм ви помогнала?

Нина й се усмихна успокояващо.

— Разбира се, че заслугата ви ще бъде спомената. Но важното е първо да го намерим. — Тя посочи към един от символите на най-горната снимка. — Според нас от значение са тези точки, маркирани върху лабиринта, но не знаем какво точно представляват.

Клоуи проучи снимката, сбърчила вежди.

— Като се има предвид, че истинският лабиринт е изкривен заради формата на Хълма, то най-близката от тези точки ще бъде… на третата тераса. Ето там! — Тя тръгна покрай една тясна, буренясала тераса, Нина и Мичъл тръгнаха след нея. Изведнъж тя се спря. — Ама разбира се!

— Какво има? — попита Нина и се приближи към нея.

— Това е маркер! — До крака на Клоуи се забелязваше най-обикновено парче скала, заровено наполовина в земята. — Наслагали са ги, за да могат хората, които минавали през лабиринта, да знаят още колко им остава. Сега повечето от тях липсват, но има няколко останали.

— Значи гробницата се намира под някой от тях? — попита Мичъл.

— Възможно е — каза Нина, — но под кой? При всеки символ са маркирани различни камъни. Освен това ни липсва символът от върха на острието. — Тя взе снимките от Клоуи и ги подреди в ръка като ветрило от карти. — Колко такива маркери е имало първоначално?

— Никой не знае със сигурност — отвърна Клоуи, — но най-вероятно около трийсет.

Броят на камъните, маркирани върху различните символи на лабиринта като че ли потвърждаваше това. Нина отново прегледа снимките. Всеки символ съдържаше различен брой камъни, в различни позиции, но определено между тях имаше пресечни точки. Някои камъни се появяваха на повече от един лабиринт, а от тях някои се срещаха по-често от останалите…

— Трябва ми лист и химикал — каза тя, осенена от една идея.

Клоуи порови в малката си раница.

— Когато отивам някъде, винаги се подготвям добре — каза тя, като измъкна един термос, голям сандвич с шунка и яйце, увит в найлонова торбичка, и най-накрая тетрадка и химикал. — Заповядай.

Нина взе химикала и тетрадката.

— Какво си намислила? — попита Мичъл.

— Че можем да стесним терена за търсене дори и да не разполагаме с достатъчна информация за точното му местонахождение. — Тя нарисува едно голямо копие на лабиринта на една страница, след което нанесе местоположенията на маркерите от символа на първата снимка. — Така, това е първият. Сега да нанесем втория…

Тя нанесе камъните от всички снимки поред върху рисунката на лабиринта. Отне й няколко минути, но постепенно следите, оставени от монасите, започнаха да се изясняват. Във всички лабиринти се повтаряха само три камъка.

Нина погледна крайния резултат — рисунката вече се беше превърнала в карта.

— Обзалагам се, че липсващото парче от меча ще има само един от тези маркери — каза тя, като ги загради с линия. — Точно тук се намира гробницата, така ще намерим входа. Може да изглежда просто като декорация, но ако знаете какво означава, тя ще ви отведе право до входа!