— Хайде! Пускат хората, чувам някой да дрънчи с връзка ключове…

Не беше пуснала ръката му и използва хватката първо за да го издърпа на крака, а след това за да го повлече със себе си към средата на перона.

От стълбите при входа в края се чуваше дрънчене на метал, което като че се приближаваше. Но все още не се виждаха сутрешни пътници.

Два чифта крака в тъмносиньо влязоха в полезрението им.

После колани с оръжия и тракащи белезници, последвани от сини униформи и две глави, украсени с шапки пилотки.

Ченгета — мъж и жена.

Запътили се право към тях!

По дяволите!

За секунда го споходи импулс да си плюе на петите. Но Нора все още държеше ръката му и го принуди да се успокои.

— Сложи си качулката — прошепна тя и тръгна спокойно към най-близкия изход. Глъчката изглежда идваше оттам.

Той се подчини и вдигна бавно качулката на спортния суитшърт над главата си.

— Аре, че здраво закъсняхме! — изсумтя някой горе.

Вероятно пазачът идваше да отключи.

HP погледна внимателно през рамо. Ченгетата се приближаваха, настигаха ги с всяка крачка.

Изглежда се бяха насочили към гърбовете им.

Изведнъж той осъзна колко лайняно беше горнището на анцуга му. Мръсни петна навсякъде и кафяви следи от изгоряло на единия ръкав. Нора и тя беше приблизително толкова чиста. Нищо чудно, че ченгетата изглеждаха заинтригувани, та двамата приличаха на бездомни.

Нора стисна ръката му и той се усети, че също стиска нейната в отговор. Стълбите все още бяха на около десетина метра, а ченгетата — значително по-близо.

Нямаше да успеят. Ако не се затичаха…

Той напрегна тяло, опита да освободи ръката си и да се подготви за спринт.

Но тя не го пусна.

Вместо това в мига, когато ченгетата ги настигнаха, го придърпа към себе си, притисна устни към неговите и го целуна бурно.

Целувката го хвана абсолютно неподготвен, но след две секунди се осъзна и и отвърна. Устните и езикът и бяха точно толкова меки, колкото беше очаквал, но за сметка на това се изненада малко от лекия, но съвсем не неприятен вкус на снюс.

Той сложи ръка около кръста и и я притисна към себе си.

Въздушен порив откъм тунела развя косата и и тя погъделичка бузата му.

Но той едва забеляза.

— Намерете си стая… — засмя се жената полицай, докато ги подминаваха.

Секунди по-късно, бучейки, се зададе мотриса.

Хората се втурнаха надолу по стълбите, блъскайки се покрай двамата, въпреки че вратите още не се бяха отворили.

Нора се отдръпна и пусна врата и ръката му.

— Ето — каза тя и извади смачкан плик от джоба на панталона си. — Хвани метрото до „Скугсшюркогорден“ 62 , Кента е уредил апартамент там. Ключът и адресът са в плика, ще ти се обадим след няколко дни.

— Ъъх, окей — измърмори той, колебаейки се какво се очаква да каже или пък да направи.

— Това е влакът ти… — усмихна се тя и посочи към мотрисата на няколко метра от тях.

— Ооо, окей.

За втори път подред, мамка му, какво чудо на красноречието беше. Истински ladies-man…

Точно „Скугсшюркогорден“ от всички места, там беше почти на собствена територия. Малкото мазе на Фенстер, където шиткаше крадени вещи, финансирайки на практика целия си живот като възрастен.

Той влезе вътре и се обърна.

За няколко секунди те останаха един срещу друг.

— Пожари — каза тя в мига, в който зазвуча сигналът за вратите.

— К’во?

— Чудеше се какво съм правила за Играта.

— Да…

Вратите започнаха бавно да се затварят.

— Палех пожари…

Шал около главата, големи черни слънчеви очила, а освен това дълго палто и ръкавици. Горе-долу като извадена от списание от петдесетте и определено неприличаща на себе си. Но от друга страна, това беше цялата идея на този малък маскарад.

Тя поздрави пазача на рецепцията и подаде картата си. Този път беше друг мъж или поне така и се стори.

— Заповядайте — каза той, след като прокара картата и през четеца.

— Благодаря.

Тя продължи към междинното помещение. Голямата плажна чанта, която носеше през рамо, я жулеше леко, но трябваше да го преглътне. Прокара картата си и се опита да се въздържи да погледне към камерата на тавана.

Планът беше прост: да отвори новия сейф, да напъха цялата зелена метална кутия в чантата и после да излезе през вратата и никога да не се връща. Нямаше време за губене. Рано или късно Стигсон и асистентчетата му щяха да получат списъка с използваните карти и да подредят детайлите. Не можеше да ги остави да намерят револвера, те веднага щяха да го свържат със случката пред „Гранд“ и да го използват като сигурно доказателство, че Хенке наистина е смятал да застреля Блек. Най-лесно беше да остави оръжието на чичо Таге, както малко или много беше обещала. Но тази мисъл точно в момента не и се струваше толкова привлекателна, колкото при разговора им в колата. Е, можеше да реши по-късно, след като измъкнеше револвера оттук.