Шрифт:
Вратата в другия край на преходното помещение се отвори и тя влезе в трезора.
Изглеждаше точно както и предния път, но за всеки случай Ребека остана за кратко пред вратите, ослушвайки се за шумове от други посетители.
Всичко беше тихо и след няколко секунди тръгна по централната пътека.
Първоначално бавно, но после бързо забърза темпото, почти сякаш се притесняваше, че няма да стигне навреме. Шумът от токчетата и отекваше между стените, образувайки странно ехо вътре в малките странични стаи покрай коридора.
Когато подмина решетъчната порта към стаята със стария сейф, не се сдържа да не надникне вътре. Дупката в месинговия капак, където някога се бе намирала ключалката, се виждаше ясно.
Тя се пребори с внезапен импулс да спре и да погледне по-отблизо. Вместо това продължи напред, подминавайки още две решетки, докато стигна тази, чиито лампичка светеше в зелено. Сърцето и беше забило по-силно и тя спря за малко, за да се огледа. Един от тъмните глобуси с камера вътре беше почти право над нея и трябваше да положи усилия, за да не погледне нагоре.
Веднага щом влезе в малката стаичка и намери капака на собствения си сейф, се успокои. Всичко беше окей, ключалката беше непокътната и нямаше никакви признаци някой да е опитвал да я отвори насила.
Тя постави ключа в ключалката и за по-сигурно се огледа през рамо. После се обърна.
Минаха няколко секунди, докато разбере какво вижда.
Металната кутия я нямаше, вместо това сейфът беше почти празен. Свободен с изключение на малкия кръгъл предмет по средата. Малко стъклено топче, може би пет сантиметра в диаметър.
Тя го извади внимателно от сейфа, държейки го между палеца и показалеца си. Дясната и ръка изведнъж потрепери и за малко да го изпусне.
Бързо смени ръцете, след което вдигна топчето към светлината, изучавайки го старателно, докато опитваше да накара мозъка си да възприеме ситуацията. Ненадейно всичко беше започнало да и се струва нереално, почти като сън. Топчето беше прозрачно, можеше да гледа право през него и тя го завъртя внимателно между пръстите си.
В средата му се носеше малко мехурче.
Апартаментът едва ли беше много по-голям от двайсет и пет квадратни метра.
Миниатюрна кухня, която миришеше на готвено, и стая с порест корков под, допълнена от спускащо се легло от ИКЕА и ролка тоалетна хартия.
Не беше точно Хилтьн. Освен това беше горещо като в ада.
Сутрешното слънце грееше срещу прозореца и щорите от вътрешната страна по-скоро събираха топлина, отколкото да я отблъскват.
Той вдигна малко прозрачно бурканче над себе си и го разклати. Пет големи хапчета заподскачаха вътре. Сигурно за десети път през последните пет минути отвори капачката и измъкна едно от тях.
Той, естествено, трябваше да се надигне от леглото, да източи чаша хладка вода от чешмата в кухнята и да налапа малкото приятелче.
Беше и крайно време, бе проспал почти цяло денонощие, така че, меко казано, беше назад с лекарствата. Главата му пулсираше притеснително и въпреки жегата, той вече беше потреперил на няколко пъти.
И все пак се колебаеше.
Тя сигурно беше напъхала шишенцето в джоба на якето му, докато се целуваха. Това беше единственото разумно обяснение, което му идваше наум.
Той пъхна хапчето обратно в шишето, извади пакета „Марлборо“, който беше купил на идване от метрото, и запали цигара.
Палех пожари…
Готино момиче…
Наистина страшно готино…
Имаше няколко налични пожара. Бараката на Ерман. Магазинът на Манге. Да не говорим за неговия собствен апартамент… Трябваше просто да посочи и да си избере…
Предишния път, когато беше изпил едно от конските хапчета, му беше станало зле на стомаха. И преди се беше натравял с храна, но този път чувството беше различно, сега впоследствие го осъзна. Освен това неволното изпомпване на стомаха в Полсундет го беше освежило почти на часа, което определено не се случваше след свръхдоза дюнер-йолококи 63 .
63
Йоло, от английския израз YOLO (you only live once), употребяван обикновено от тийнейджъри, когато някой се кани да направи нещо рисковано или глупаво. — Б.пр.
Ако не му беше станало лошо, отдавна щеше да се е разкарал. Да се е каширал извън града, заровен в някоя дупка толкова дълбоко, че и Саддам Хюсеин да му завиди. Вместо това се беше зашлял из „Лонгхолмен“ супер скапан, докато не му дойде блестящата идея да крашне в някоя лодка.
После го бяха уловили доста лесно.
И сега лежеше тук, в техния апартамент. Точно където искаха да бъде.
И всичко това благодарение на Манге.
Шибаният, fucking Манге, който го беше преебал кралски, не, напрано имперски! Но сега се очакваше изведнъж просто да забрави всичко, да преглътне факта, че през цялото време е тичал по свирката на Играта…