Потупах го по здравото рамо и се засмях.

— Това е мило, наистина трогателно. — Готвех се да продължа, но усетих, че стаята е

утихнала.

Всички ни гледаха. Всички гледаха мен.

Докато наблюдавах тълпата, внезапно се почувствах дезориентиран. Как можех да

обясня…?

Вече ви споменах, че не знаех колко време съм прекарал във Фае. Но трябва да е било

много, много дълго. Бях живял в онзи странен свят толкова дълго, че бях започнал да се

чувствам уютно там.

Сега, когато се бях върнал в света на смъртните, това претъпкано помещение ми

изглеждаше чудновато. Колко странно бе да си в сграда вместо под откритото небе.

Дървените пейки и маси от дебели дъски ми се струваха толкова примитивни и груби.

Светлината на лампите ми изглеждаше неестествено ярка и пронизваща.

От много дълго не бях имал никаква друга компания освен Фелуриан и хората около мен

сега ми се виждаха особени в сравнение с нея. Бялото в очите им ме плашеше. Миришеха на

пот, коне и горчиво желязо. Гласовете им бяха резки и остри. Стойките им — сковани и

непохватни.

Но това беше само повърхността на нещата. Чувствах се не на място в собствената си

кожа. Бях силно раздразнен, че трябва отново да нося дрехи, и не исках нищо повече от това

да съм гол и да се чувствам удобно. Усещах ботушите си като някакъв затвор. По дългия път

към „За няколко пенита“ трябваше да се боря през цялото време с желанието си да ги сваля.

Когато огледах лицата наоколо, видях една млада жена, която беше не повече от

двайсетгодишна. Тя имаше мило лице и ясни сини очи. Устните и бяха съвършени за

целуване. Направих крачка към нея, като наистина възнамерявах да хвана ръката и и да…

В мига, в който протегнах ръка да я погаля по шията, внезапно се спрях и главата ми се

замая от нещо, което много наподобяваше на световъртеж. Нещата тук бяха различни.

Мъжът, който седеше до жената, очевидно беше нейният съпруг. Това беше важно, нали? Но

този факт ми се струваше много смътен и далечен. Защо вече не целувах тази жена? Защо не

бях гол, не ядях теменужки и не свирех музика под открито небе?

Отново огледах стаята и всичко ми се стори ужасно нелепо. Всички тези хора, седящи на

пейките, облечени в много слоеве дрехи и хранещи се с ножове и вилици. Това ми се стори

толкова безсмислено и изкуствено. Беше и неимоверно смешно. Сякаш играеха някаква игра,

а дотогава не го бях осъзнавал. Беше като шега, която дотогава не бях разбирал.

И тогава се разсмях. Смехът ми не беше силен, нито пък особено продължителен, но

беше остър, необуздан и изпълнен със странна наслада. Не беше човешки смях и

преминаваше през тълпата като вятър през жита. Онези, които бяха достатъчно близо, за да

го чуят, се размърдаха на столовете си — някои ме погледнаха с любопитство, други със

страх. Трети потрепериха и отказаха да ме погледнат в очите.

Реакцията им ме потресе и аз положих усилие да се овладея. Поех си дълбоко дъх и

затворих очи. Мигът на странна дезориентация отмина, макар че продължавах да усещам

тежестта на ботушите върху краката си.

Когато отново отворих очи, видях, че Хеспе ме гледа.

— Квоте — колебливо каза тя, — изглеждаш… добре.

— И така се чувствам — широко се усмихнах аз.

— Мислехме, че си се… загубил.

— Мислили сте си, че вече ме няма — меко я поправих аз и се отправих към камината,

където стоеше Мартен. — Че съм умрял от ръцете на Фелуриан или се скитам в гората,

съсипан и обезумял от желание. — Огледах поред всеки от тях. — Не е ли така? —

Почувствах как погледите на всички в стаята са насочени към мен и реших да се възползвам

по най-добрия възможен начин от ситуацията. — Хайде стига, аз съм Квоте. Аз съм роден

един от Едема Рух. Учил съм в Университета и мога да призова светкавиците като Таборлин

Великия. Наистина ли вярвахте, че Фелуриан ще причини смъртта ми?

— Това щеше да се случи — обади се един груб глас от другия край на камината, — ако

някога бе зърнал дори и сянката и.

Обърнах се и видях цигуларя с ястребовото лице.