повече, отколкото мислехме? Може би, когато са се върнали и са намерили лагера си

разрушен, те са дошли тук да създават проблеми?

Промъкнах се по-близо до прозореца; надникнах вътре и видях каква е истината.

В странноприемницата имаше четирийсет-петдесет души. Те седяха край масите, на

пейките или наредени около бара. Всички погледи бяха насочени към камината.

Пред нея седеше Мартен и бавно отпиваше от напитката си.

— Не можех да извърна очи — продължи той. — Не исках да го направя. Тогава Квоте

застана пред мен, скривайки я от погледа ми, и за миг бях освободен от магията и. Бях

покрит с толкова дебел слой студена пот, че имах чувството, че някой е изсипал кофа вода

върху ми. Опитах се да го дръпна назад, но той се отскубна от ръцете ми и се затича към нея.

— На лицето на Мартен се изписа съжаление.

— Как така не е успяла да докопа адемеца и онзи едрия? — попита един мъж с лице като

на ястреб, който седеше близо до ъгъла на камината. Той потупа с пръсти очукания калъф на

цигулката си. — Ако наистина сте я видели, всички щяхте да се затичате подире и.

В стаята се разнесе одобрителен шепот.

Тогава от една близка маса заговори Темпи — кървавочервената му риза се забелязваше

отдалеч.

— Когато бях малък, се обучавах на самоконтрол. — Той вдигна ръка и я сви в юмрук, за

да илюстрира думите си. — Да потискам болката, глада, жаждата, умората. — Поклащаше

глава след всяко едно от изброените неща, за да покаже, че го е овладял. — А жените. — На

лицето му се появи съвсем лека усмивка и той отново разтърси юмрук, но този път с далеч

по-малка убеденост от преди. — Нека да кажа следното. Ако Квоте не беше отишъл, може би

аз щях да го направя.

Мартен кимна.

— Що се касае до нашия едър приятел… — Той се прокашля и посочи към другия край

на стаята. — Хеспе го убеди да остане.

Думите му бяха последвани от нов смях. След като се поогледах малко, открих къде

седяха Дедан и Хеспе. Дедан беше станал аленочервен. Хеспе беше сложила собственически

ръката си върху крака му. Тя се усмихна прикрито, но доволно.

— На следващия ден го търсихме — продължи Мартен, когато вниманието на хората в

стаята отново се насочи към него. — Вървяхме през гората по следите му. Намерихме меча

му на около километър от вира. Несъмнено го беше изгубил, докато бързаше да я догони.

Плащът му висеше на един клон недалеч от там.

Мартен вдигна опърпания плащ, който бях купил от калайджията. Наметалото

изглеждаше така, сякаш го бе изтръгнал от зъбите на побесняло куче.

— Беше се закачил на клона. Сигурно е предпочел да се освободи от него, вместо да я

изпусне от поглед. — Той разсеяно опипа разкъсаните краища на плаща. — Ако платът беше

по-здрав, Квоте може би щеше да е с нас тази вечер.

Винаги усещам кога е подходящият момент да се появя на сцената. Пристъпих през

вратата и почувствах как всички погледи се обръщат към мен.

— Намерих си по-добро наметало — казах аз, — направено от ръцете на Фелуриан. И

имам история за разказване. История, която ще разправяте и на децата на вашите деца —

усмихнах се аз.

Настъпи моментно мълчание, последвано от невероятна врява, когато всички заговориха

едновременно.

Другарите ми ме гледаха смаяно и не можеха да повярват на очите си. Дедан пръв дойде

на себе си и след като се приближи до мен, ме изненада с груба прегръдка с едната си ръка.

Едва тогава забелязах, че другата му ръка виси на превръзка през врата. Погледнах го

въпросително.

— Да не би да си имал неприятности? — попитах го аз, докато стаята наоколо бе

изпълнена с хаотичен шум.

Дедан поклати глава.

— Хеспе — простичко отвърна той. — Тя не прие много добре мисълта, че съм готов да

се затичам след онази фае. Един вид успя… да ме убеди да остана.

— Счупила ти е ръката?

Спомних си, че когато за последен път го зърнах, Хеспе го беше притиснала към земята.

Едрият мъж сведе поглед към краката си.

— Тя просто я държеше, докато аз се опитвах да се отскубна. — Той се усмихна леко

смутено. — Предполагам, че може да се каже, че я счупихме заедно.