голите ми рамене. Той нямаше почти никакво тегло и беше по-мек от най-пищното кадифе.

Чувствах се така, сякаш съм облечен в топъл бриз — същия онзи, който ме бе докоснал на

тъмната горска поляна, където Фелуриан ме бе отвела да събираме сенките.

Мислех да отида до горския вир, за да огледам отражението си във водата, но Фелуриан

се хвърли върху мен, блъсна ме на земята и ме възседна, а шаедът ми се разстла под нас като

дебело одеяло. Тя хвана краищата му и ги уви около нас, след това целуна гърдите и шията

ми. Езикът и пареше върху кожата ми.

— така — прошепна тя в ухото ми — всеки път, когато се увиеш в своя шаед, ще си

мислиш за мен. когато той те докосва, ще си спомняш моя допир. — Тя бавно се размърда

върху мен, отривайки голото си тяло в моето. — сред всички други жени ще си спомняш за

Фелуриан и ще се върнеш.

* * *

След това разбрах, че времето ми в света на Фае е към своя край. Думите на Ктаех бяха

залепнали за мислите ми като репеи и ме подтикваха да се върна обратно в човешкия свят.

Фактът, че без да разбера, съм бил на един хвърлей камък от мъжа, убил родителите ми, бе

оставил горчив вкус в устата ми, който дори и целувките на Фелуриан не можеха да заличат.

А онова, което Ктаех беше казал за Дена, продължаваше да се върти непрестанно в главата

ми.

Един ден се събудих със съзнанието, че моментът е настъпил. Станах, подредих пътната

си торба и се облякох за пръв път сякаш от векове насам. Изпитах странно усещане при

допира на дрехите до кожата ми след цялото това време. Колко дълго бях отсъствал?

Прокарах пръсти през брадата си и отхвърлих тази мисъл. Беше безсмислено да гадая, след

като съвсем скоро щях да узная отговора.

Обърнах се и видях Фелуриан, която стоеше в средата на шатрата с натъжено лице. За

миг помислих, че ще се възпротиви на тръгването ми, но тя не го направи. Приближи се до

мен и закопча шаеда ми. С това ми напомни за майка, която облича добре детето си, за да го

предпази от студа. Дори и пеперудите, които я следваха, изглеждаха потънали в меланхолия.

Фелуриан ме води през гората в продължение на часове, докато стигнахме до два високи

сиви камъка. Тя вдигна качулката на шаеда ми и ме накара да затворя очи. След това за

кратко вървяхме в кръг и аз почувствах едва доловима промяна във въздуха. Когато отворих

очи, разбрах, че гората вече не е тази, през която вървях само допреди броени мигове.

Странното напрежение във въздуха бе изчезнало. Това беше светът на смъртните.

Обърнах се към Фелуриан.

— Милейди — казах аз, — нямам нищо, което да ти дам, преди да се разделим.

— с изключение на обещанието ти да се върнеш — Гласът и беше нежен като лилия, но с

лека предупредителна нотка.

— Исках да кажа, че нямам какво да ти подаря, милейди — усмихнах се аз.

— с изключение на спомените — рече тя и се наведе по-близо.

Затворих очи и се сбогувах с нея с малко думи и много целувки.

След това си тръгнах. Иска ми се да мога да кажа, че не съм се обърнал назад, но това

няма да е истина. Гледката почти разби сърцето ми. Фелуриан изглеждаше толкова малка до

огромните сиви камъни. За малко щях да се върна, за да я целуна още веднъж и да се

сбогувам с нея за последно.

Но знаех, че ако се върна, никога няма да успея да си тръгна отново. Някак си продължих

да вървя.

Когато се обърнах да погледна отново, нея вече я нямаше.

107.

Огън

Стигнах до странноприемницата „За няколко пенита“ дълго след като слънцето беше

залязло. От огромните и прозорци се лееше светлината на лампите, а отвън бяха вързани

една дузина коне, които дъвчеха от торби с храна. Вратата беше отворена и хвърляше

разкривен правоъгълник от светлина върху тъмната улица.

Но нещо не беше наред. Не се чуваше оживената глъчка, която беше обичайна за пълна

странноприемница през нощта. Не се чуваше и една дума, нито шепот дори.

Разтревожен, пристъпих по-близо. Всички истории за фае, които някога бях чувал,

прелетяха през главата ми. Дали не бяха минали години? Десетилетия?

Или имаше неприятности от по-обикновено естество? Може би бандитите са били