три.

Чаках, все още с гръб към нея. Малко след това тя захапа въдицата.

— Белезите са повече, отколкото могат да причинят три удара с камшик.

— Известно време след това — продължих аз — отново ме наказаха. Този път шест удара

с камшик. Въпреки това пак останах. — Обърнах се с лице към нея. — Останах, защото

нямаше друго място, където да науча онова, което исках. Някакви си удари с камшик не

можеха да ме накарат да се откажа. Мислех си, че е честно да знаеш това. — Вдигнах тежкия

дървен меч от пейката. — Не може да ме стресне заплаха, че ще ми бъде причинена болка.

Няма да изоставя Темпи след доверието, което ми е оказал. Има някои неща, които искам да

науча, и тук е единственото място, където мога да го направя. — Подадох и твърдото тъмно

парче дърво. — Ако искаш да ме накараш да си тръгна, ще трябва да ми причиниш нещо по-

лошо от удари с пръчка.

Отстъпих крачка назад и отпуснах ръце край тялото си. Затворих очи.

113.

Език на варварин

Иска ми се да мога да кажа, че очите ми останаха затворени, но това няма да е истина.

Чух скърцането на пръстта под подметките на ботушите на Вашет и не можах да се сдържа

да не ги отворя.

Не надничах. Така само щях да изглеждам детински. Просто отворих очи и я погледнах.

Тя отвърна на погледа ми и ме гледа в очите по-продължително, отколкото Темпи би го

направил за няколко дни. Светлосивите и очи бяха неумолими върху нежното и лице.

Счупеният и нос вече не изглеждаше не на място. Той беше като мрачно предупреждение

към света.

Вятърът свиреше помежду ни и космите върху голите ми ръце бяха настръхнали.

Вашет въздъхна примирено, след което подхвърли дървения меч, за да го хване откъм

дръжката. Тя го претегли замислено и с двете ръце, за да усети тежестта му. Сетне го вдигна

над рамото си и замахна да ме удари.

Само дето не го направи.

— Добре! — отчаяно възкликна тя и вдигна ръце. — Ти, малък негоднико! Лайна и лук!

Облечи си ризата. Като те гледам, ми става студено.

Отпуснах се и седнах на пейката.

— Слава богу! — отдъхнах си аз.

Започнах да си обличам ризата, но ми беше трудно, защото ръцете ми трепереха и

причината не беше в студа.

Вашет видя това.

— Знаех си! — победоносно извика тя и насочи пръст към мен. — Изглеждаш така,

сякаш ще те бесят. Знаех си, че си готов да побегнеш като заек! — Ядосано тропна с крак. —

Знаех си, че трябваше да замахна към теб!

— Радвам се, че не го направи — признах аз.

Успях да облека ризата си, но осъзнах, че е наопаки. Реших да я оставя така, вместо

отново да я сваля през парещия си гръб.

— Какво ме издаде? — попита тя.

— Нищо — отвърнах аз, — беше майсторско изпълнение.

— Тогава откъде знаеше, че няма да ти разцепя черепа?

— Бях премислил нещата — отвърнах аз. — Ако Шехин наистина искаше да ме прогони,

тя просто можеше да ми каже да си събера нещата и да се махна. Ако ме искаше мъртъв,

можеше и това да направи. — Изтрих потните си ръце в панталоните. — Това означава, че

ти наистина си определена за моя учителка. Така че имаше само три разумни възможности.

— Вдигнах пръст. — Това е бил някакъв ритуал на посвещаване. — Вдигнах втори пръст. —

Изпитание на моята непоколебимост…

— Или пък наистина съм се опитвала да те прогоня — довърши Вашет и седна на

пейката срещу мен. — Ами ако ти бях казала истината и те пребиех жестоко?

Свих рамене.

— Поне щях да разбера дали е така. Но ми се стори малко вероятно Шехин да избере

такъв човек. Ако искаше да бъда пребит, можеше да остави Карсерет да го направи. —

Вдигнах глава. — Любопитно ми е какво беше всъщност? Посвещаване или изпитание на

моята решимост? Всеки ли минава през това?

Тя поклати глава.

— Изпитание на решимостта ти. Трябваше да те проверя. Нямах намерение да си губя

времето да уча страхливец или някой, който се плаши от едно-две пошляпвания. Освен това