трябваше да знам дали наистина си решил да се посветиш на обучението.

— Това ми се стори най-вероятното — кимнах аз. — Реших да си спестя няколко дни

удари с пръчка и да ускоря нещата.

Вашет ме изгледа продължително и на лицето и се изписа искрено любопитство.

— Трябва да призная, че досега никога не съм имала ученик, който сам да предложи да

бъде жестоко пребит, за да докаже, че заслужава да му отделя от времето си.

— Това не е нищо — безгрижно я уверих аз. — Веднъж скочих от един покрив.

Прекарахме цял час в разговори за незначителни неща, позволявайки напрежението

помежду ни бавно да се разсее. Тя ме попита каква точно е била причината, за да ме бият с

камшик, и аз и разказах историята в общи линии, доволен, че имам възможност да обясня

какво се е случило. Не исках да ме мисли за престъпник.

След това Вашет разгледа белезите ми по-отблизо.

— Онзи, който се е погрижил за теб, със сигурност е знаел какво прави — отбеляза тя с

възхищение. — Много добра работа. По-добра от всичко, което съм виждала досега.

— Ще предам похвалите ти — казах аз.

Ръката и внимателно докосна ръба на парещата резка по цялата дължина на гърба ми.

— Между другото, съжалявам за това.

— Трябва да ти призная, че ме боли повече от ударите с камшик.

— До ден-два ще е изчезнало — увери ме тя. — Което не означава, че тази нощ няма да

ти се наложи да лежиш по корем.

Тя ми помогна да си облека ризата и след това се премести на другата пейка с лице към

мен.

Поколебах се, преди да кажа:

— Не се обиждай, Вашет, но изглеждаш различна от другите адемци, които съм виждал.

Имай предвид, че не съм срещал много.

— Просто ти липсва познатият език на тялото — рече тя.

— Това е вярно — съгласих се аз, — но ти изглеждаш… по-изразителна от другите

адемци, които съм виждал. — Посочих лицето си.

— Там, от където идвам, израстваме, изучавайки вашия език. Освен това прекарах четири

години като лична охрана на един поет от Малките кралства, който се оказа и крал.

Вероятно говоря атурански по-добре от всеки друг в Хаерт, включително и от теб.

— Не си ли израснала тук? — попитах аз, без да обръщам внимание на последните и

думи.

Тя поклати глава.

— Аз съм от Феант — един град далеч на север. Ние сме по… космополитни. В Хаерт

има само едно училище и всички имат много здрава връзка с него. А и пътят на дървото меч

е един от древните пътища. Той е доста строг. Аз самата израснах, следвайки пътя на

радостта.

— Има ли и други училища?

— Това е едно от многото училища, които следват Латантха — пътя на дървото меч. То е

едно от най-старите, след тези на Аете и Аратан. Има и други пътища, може би още три

дузини. Но някои от тях са много малки, със само едно или две училища, в които се изучава

техният кетан.

— Затова ли твоят меч е различен? — попитах аз. — Защото си го донесла от друго

училище?

— Какво знаеш за меча ми? — Вашет ме погледна с присвити очи.

— Извади го, за да окастриш върбовата клонка — отвърнах аз. — Мечът на Темпи беше

добре изработен, ала твоят е различен. Дръжката е износена, но острието изглежда ново.

— Май наистина държиш очите си отворени? — Тя ме погледна с любопитство.

Свих рамене.

— Строго погледнато, това не е моят меч — продължи Вашет. — Само го пазя. Това е

древен меч и най-старата част от него е острието. Самата Шехин ми го даде.

— Затова ли дойде в това училище?

— Не — поклати глава Вашет. — Шехин ми даде меча по-късно. — Тя се пресегна назад

и докосна дръжката с любов. — Не. Дойдох тук, защото Латантха е нещо твърде съществено.

Практикуващите го са изключително добри в използването на меча. Бях научила от пътя на

радостта всичко, което можех. Три други училища отказаха да ме вземат, преди Шехин да ме

приеме. Тя е умна жена и осъзна, че има какво да спечели, ако се заеме с обучението ми.

— Предполагам, че и двамата имаме късмет, че е широко скроена — отбелязах аз.

— Ти повече от мен — каза Вашет. — Има известно съперничество между различните