— Хайде сега — смутено казах аз, — не съм чак толкова зле.

— Не си много далеч от това — сериозно ме увери Вашет, докато сядаше на пейката. —

Ако беше мой син, нямаше да ти позволя да излезеш от къщи. Като мой ученик това е

приемливо само защото си варварин. Все едно Темпи е донесъл куче, което може да свирка.

Това, че свиркаш фалшиво, не е толкова важно. — Тя се престори, че се готви да се изправи.

— Като стана дума за това, ако ти харесва да говориш като глупак, само кажи и ще преминем

към други неща…

Уверих я, че искам да се науча да говоря.

— Първо, говориш твърде много и твърде силно — започна тя. — Сърцето на Адем е

спокойствието и тишината. Нашият език отразява това. Второ, трябва да внимаваш повече с

жестовете. В какъв порядък и кога ги правиш. Те променят специфични думи и мисли.

Невинаги подсилват онова, което казваш — понякога нарочно са противоположни на

повърхностното значение на думите.

Тя направи седем или осем движения бързо едно след друго. Всички те казваха веселие,

но го казваха по начин, който малко се различаваше.

— Трябва също да започнеш да разбираш фините нюанси на вложения смисъл. Разликата

между слаб и строен, както обичаше да казва моят крал поет. В момента ти можеш само да

се усмихваш и така не можеш да изглеждаш по друг начин освен като глупак.

Работихме в продължение на няколко часа и Вашет ми обясни нещо, за което Темпи

можеше само да загатне. Атуранският беше като широко, плитко езеро — имаше много

думи, като всички те бяха много специфични и точни. Адемският беше като дълбок

кладенец. В него имаше по-малко думи, но те имаха много значения. Добре изказаното

изречение на атурански беше като права линия, сочеща нанякъде. Добре изказаното

изречение на адемски беше като паяжина, в която всяка нишка имаше свой собствен смисъл

и беше част от нещо по-голямо и по-сложно.

* * *

Отидох в столовата за вечеря в значително по-добро настроение отколкото за обяд.

Резките по гърба ми все още ме щипеха, но когато опипах бузата си, разбрах, че подутината

доста е спаднала. Продължавах да седя сам, но не държах главата си наведена като преди.

Вместо това наблюдавах ръцете на всички около мен, като се опитвах да забележа едва

доловимите нюанси на разлика между вълнение и интерес, между отричане и отказ.

След вечерята Вашет извади един малък буркан с мехлем, с който щедро намаза гърба и

горната част на ръцете ми, а след това по-пестеливо и лицето ми. В началото ме щипеше,

после започна да ми пари и накрая усещането премина в тъпа и скована болка. Едва след

като болката по гърба ми утихна, осъзнах колко напрегнато е било цялото ми тяло.

— Готово — каза Вашет и затапи шишенцето. — Сега как е?

— Направо бих те разцелувал — с благодарност отвърнах аз.

— Би могъл — съгласи се тя, — но устната ти е подута и няма да се представиш добре.

Вместо това ми покажи твоя кетан.

Не се бях разтегнал, но тъй като не исках да се оправдавам, застанах в положение

„отворени ръце“ и започнах бавно да правя останалите движения.

Както вече споменах, Темпи обикновено ме спираше, когато направех и най-малката

грешка в кетан. Така че, когато стигнах до дванайсетата позиция без прекъсване, изпитах

доста голямо задоволство. Тогава не стъпих както трябва при „баба събира реколтата“.

Когато Вашет отново не каза нищо, осъзнах, че тя просто наблюдава и се въздържа да ми

дава оценка преди края. Започнах да се потя и спрях едва когато десет минути по-късно

стигнах до края на движенията.

След като приключих, Вашет се изправи, потупвайки с пръст брадичката си.

— Е — бавно каза тя, — със сигурност можеше да е и по-зле… — почувствах известна

тръпка на гордост и тогава тя продължи, — ако например нямаше един крак.

После тя започна да ме обикаля в кръг, като ме оглеждаше от главата до петите. Протегна

ръка и мушна с пръст гърдите и корема ми. Опипа горната част на ръката ми и дебелия

мускул на крака ми. Почувствах се като някое прасе сукалче, отведено за продан на пазара.