И понякога, макар и рядко, някой певец или музикант минава оттук. Но те не свирят пред

цял един град наведнъж. Посещават отделно семейство. Дори и тогава свирят, скрити зад

параван, така че да не могат да ги видят. Веднага можеш да познаеш адемските музиканти,

защото, когато пътуват, носят на гърба си своите високи паравани. — Леко присви уста. —

Но дори и на тях не се гледа с добро око. Професията им е смятана за полезна, но не и за

уважавана.

Малко се поотпуснах. Мисълта, че може да съществува място, където музикантите не са

добре дошли, ми се стори напълно погрешна, дори ненормална. Но можех да разбера

съществуването на място със странни обичаи. Приспособяването, така че да се впишеш в

порядките на публиката, беше толкова добре познато за Едема Рух, колкото и смяната на

театралните костюми.

— Така стоят нещата и колкото по-рано приемеш това, толкова по-добре — продължи

Вашет. — Казвам това като жена, която е пътувала много. Прекарах осем години сред

варварите. Дори слушах музика в група от хора — каза гордо тя и предизвикателно вирна

глава. — Веднъж направих дори повече от това.

— Някога пяла ли си пред публика? — попитах аз.

Лицето и се вкамени.

— Не е възпитано да се задава такъв въпрос — сковано отвърна тя. — Така няма да си

създадеш приятели тук.

— Единственото, което имах предвид — побързах да кажа аз, — е, че ако си се опитала

да го направиш, може би си щяла да разбереш, че в това няма нищо срамно. То е голяма

радост за всички.

Вашет ме погледна строго и направи суров жест на отказ и окончателност.

— Квоте, пътувала съм доста и доста съм видяла. Много от адемците са светски хора.

Знаем за музикантите. И за да съм напълно откровена, мнозина от нас тайно и гузно са

очаровани от тях. Подобно на вашите хора, които са очаровани от уменията на модеганските

куртизанки. — Тя ме погледна строго. — Но въпреки това не бих искала дъщеря ми да

доведе един от тях у дома, ако разбираш какво искам да кажа. Нито пък мнението на някого

за Темпи ще се подобри, ако разбере, че той е споделил кетан с такъв като теб. Запази това

за себе си. Трябва да се справиш с достатъчно много неща и без всички в Адемре да знаят, че

на всичкото отгоре си и музикант.

114.

Неговата остра и единствена стрела

Последвах съвета на Вашет. И макар ръцете да ме сърбяха, в онази нощ не извадих

лютнята, за да запълня своето малко кътче от училището с музика. Дори стигнах до там, че

мушнах калъфа под леглото, защото дори само видът му можеше да предизвика слухове.

От няколко дни не правех почти нищо друго, освен да уча при Вашет. Хранех се сам и не

се опитвах да разговарям с никого, тъй като внезапно осъзнах какъв е езикът ми. Карсерет не

се доближаваше до мен, но беше неизменно наблизо и ме наблюдаваше с безизразен и

злобен поглед като на змия.

Възползвах се от превъзходния атурански на Вашет и и задавах хилядите въпроси, които

бяха твърде сложни, за да ги задам на Темпи.

Чаках цели три дни, преди да и поставя въпроса, който ме ядеше отвътре, откакто бях

изкачил предпланините на Стормуол. Лично аз смятах, че съм проявил завидна сдържаност.

— Вашет — попитах аз, — вие имате ли истории за чандрианите?

Тя ме погледна и обикновено изразителното и лице внезапно стана студено.

— И какво общо има това с твоя език на жестовете? — Ръката и премина през няколко

различни вариации на жеста, който показваше неодобрение и упрек.

— Нищо — отвърнах аз.

— Тогава има ли нещо общо с умението ти да се биеш? — попита тя.

— Не — признах аз, — но…

— Сигурно има връзка с кетан? — продължи тя. — Или с летхани? Или може би има

нещо общо с едва доловим нюанс на някое значение в адемския език, което ти е трудно да

схванеш?

— Просто съм любопитен.

Вашет въздъхна.

— Мога ли да те убедя да насочиш любопитството си към по-належащи въпроси? —

попита тя, като звучеше раздразнена. Суров укор.

Бързо се отказах да търся отговора на този въпрос. Тя не само беше моята учителка, но тя