разбрал какво искаше да ми каже тя.

Беше твърде странно за мен, за да мога да го приема изведнъж.

Вашет кимна сериозно.

— Ако членовете на едно семейство са близки помежду си, те могат да пеят заедно.

Майката може да пее на детето си. Жената може да пее на мъжа си. — Страните и се

покриха с лека червенина, когато каза това. — Но само ако двамата са много влюбени и

съвсем сами. А ти? — Тя ме посочи. — Музикант? Правиш това пред цяла стая, пълна с хора.

Пред всички наведнъж. И за какво? За няколко пенита? За едно ядене? — Изгледа ме

сериозно. — И го правиш отново и отново. Нощ след нощ. С всеки.

Тя ужасено поклати глава, докато лявата и ръка несъзнателно правеше груби жестове:

ужас, отвращение, укор. Беше доста стряскащо да получа от нея и двата вида емоционални

сигнали едновременно.

Потиснах представата за себе си гол на сцената на „Еолиан“ и след това движещ се през

тълпата и докосващ тялото си до всички, които бяха там — млади и стари, дебели и слаби,

богати благородници и бедни, обикновени хора. Мисълта за това беше отрезвяваща.

— Но трийсет и осмата позиция в кетан е „свирене на лютня“ — запротестирах аз.

Хващах се за сламки и го осъзнавах много добре.

— А дванайсетата е „спящата мечка“ — сви рамене тя. — Но тук няма да намериш нито

мечки, нито лъвове или лютни. Някои имена разкриват истината. Имената в кетан са

предназначени да я потулят, така че когато говорим за него, тайните ни да не се разкриват

на всеки, който слуша.

— Разбирам — най-сетне казах аз. — Но много от вас са ходили по света. Самата ти

говориш отлично атурански и в гласа ти има много топлина. Със сигурност знаеш, че няма

нищо лошо в това, че човек пее.

— Ти също си обикалял света — спокойно отбеляза тя. — И сигурно знаеш, че по

принцип няма нищо лошо в това някой да прави любов с трима души подред върху плочата

пред камината в претъпкана странноприемница. — Тя ме погледна многозначително в

очите.

— Предполагам, че камъкът доста ще убива… — отбелязах аз.

— Много добре — засмя се тя, — да предположим, че са си постлали и одеяло. Как би

нарекъл такъв човек?

Ако ме беше попитала за това преди два цикъла, когато току-що бях излязъл от света на

фае, можеше и да не я разбера. Ако бях постоял още малко при Фелуриан, е напълно

възможно правенето на любов пред камината да не ми се стори нещо странно. Но вече от

доста време бях отново в света на смъртните…

Уличница, мълчаливо се замислих аз. Отгоре на това евтина и безсрамна уличница.

Радвах се, че не бях споменал на никого за желанието на Темпи да се научи да свири на

лютня. Колко ли трябва да се е срамувал от този си невинен копнеж. Мислех си за младия

Темпи, който е искал да прави музика, но никога не е казал на никого за това, защото е

знаел, че е нещо мръсно. Сърцето ме заболя при тази мисъл.

Лицето сигурно бе издало мислите ми, защото Вашет протегна ръка и нежно хвана моята.

— Знам, че за вас е трудно да разберете това. Още повече, че никога не си и помислял да

разсъждаваш по различен начин. Предпазливост.

Опитах се да осмисля всички последствия от онова, което ми беше казала.

— Как научавате новините? — попитах аз. — Като няма трупи, които да обикалят от

град на град, как разбирате какво става в останалата част на света?

При този въпрос на лицето и се появи леко самодоволна усмивка и тя махна с ръка към

бруления от вятъра пейзаж наоколо.

— Мислиш ли, че това място много го е грижа как се върти светът? — Тя отпусна ръка.

— Но не е толкова зле, колкото си мислиш. На повечето места тук амбулантните търговци са

добре дошли. Калайджиите още повече. А и самите ние доста пътуваме. Онези, които носят

червено, идват и си отиват и носят новини. — Тя сложи успокоително ръка на рамото ми. —