нотка в гласа.

— Нетърпелив съм да се уча — поясних аз, — а не да живея живота си като наемник. Без

да искам да те обидя.

— Твоят език е този, който ти пречи. — Вашет размърда схванатия си врат. — В земите

на варварите наемниците са най-ниското стъпало на обществото. Независимо колко глупав

или безполезен е един мъж, той може да носи сопа и да печели по половин пени на ден, като

охранява някой керван. Права ли съм?

— Този начин на живот привлича по-сурови хора — казах аз.

— Ние не сме такива наемници. Плащат ни, но сами избираме кои работи да поемем. —

Тя направи пауза. — Ако се биеш, за да си напълниш кесията, си наемник. Как те наричат,

ако се биеш, защото това е твоят дълг към страната ти?

— Войник.

— А ако се биеш за закона?

— Пристав или съдебен изпълнител.

— Ако се биеш за репутацията си?

Малко се замислих, преди да отговоря на този въпрос.

— Може би дуелист?

— А ако се биеш за доброто на останалите?

— Амир — отвърнах аз, без да се замислям.

Вашет вдигна глава към мен.

— Интересен избор — отбеляза тя и вдигна гордо ръка, за да ми покаже червения си

ръкав. — На нас, адемците, ни плащат, за да пазим, да преследваме и да защитаваме. И ние

се бием за летхани, с помощта на летхани и в летхани — всичко това заедно. Адемската дума

за онзи, който носи червено, е „сетхан“. — Тя вдигна поглед към мен. — И това е нещо, с

което много се гордеем.

— Значи да станеш наемник е доста високо положение в обществената стълбица на

адемците — заключих аз.

Тя кимна.

— Но варварите не знаят тази дума и нямаше да я разберат дори да я знаеха. Така че

„наемник“ би трябвало да е достатъчно.

Вашет откъсна два дълги стръка трева от земята и започна да ги усуква заедно във въже.

— Затова на Шехин не и е било лесно да вземе решение. Тя трябва да балансира между

онова, което е правилно, и онова, което е най-добро за нейното училище. Като през цялото

време трябва да взима под внимание и онова, което е добро за пътя на дървото меч. Вместо

да се спре на прибързано решение, тя играе по-търпелива игра. Лично аз мисля, че се надява

проблемът да се реши от само себе си.

— Как ще се реши от само себе си? — попитах аз.

— Можеше да избягаш — простичко отвърна тя. — Мнозина очакваха, че ще го

направиш. Ако аз бях решила, че не ставаш за обучаване, това също щеше да и помогне да си

измие ръцете. Или пък можеш да умреш по време на тренировките или да се осакатиш.

Втренчих поглед в нея.

— Стават нещастни случаи — сви рамене тя, — не много често, но понякога. Ако

Карсерет беше твоята учителка…

Направих гримаса.

— Тогава как някой става официално член на училището? Има ли някакъв изпит?

Вашет поклати глава.

— Първо някой трябва да се застъпи за теб и да каже, че си достоен да се присъединиш

към училището.

— Темпи? — попитах аз.

— Някой човек с положение — поясни тя.

— Значи това си ти — бавно казах аз.

Тя се ухили и потупа чупения си нос, след което насочи пръст към мен.

— Успя да отгатнеш от два пъти. Ако някога напреднеш дотолкова, че да не се срамувам

от теб, ще се застъпя за теб и ти ще можеш да се явиш на изпита.

Продължи да усуква стръковете трева и ръцете и оформяха непрекъсната и сложна

плетка. Никога преди не бях виждал адемец да си играе с нещо по този начин, докато

приказва. Разбира се, не би могъл да го прави, защото имаше нужда от една свободна ръка, за

да разговаря.

— Ако минеш този изпит, вече няма да си варварин. Темпи ще бъде оправдан и всички

ще се приберат щастливо у дома. С изключение на онези, които нямат дом, разбира се.

— А ако не премина този изпит? — попитах аз. — Или ако решиш, че не съм достоен да

се явя на него?

— Тогава нещата ще се усложнят. — Тя се изправи. — Хайде, Шехин иска да разговаря с

теб днес. Няма да е възпитано, ако закъснеем.

* * *

Вашет ме поведе обратно към купчината ниски каменни сгради. Когато за пръв път ги

бях видял, бях предположил, че това е самият град. Сега знаех, че това всъщност е

училището. Групата от сгради беше като миниатюрен Университет, само дето ги нямаше