негова любимка. Тя казала нещо на Аете и двамата били на различно мнение. Скарали се.

След това закрещели толкова силно, че виковете им се чували през дебелите каменни стени

в цялото училище. Накрая Рете предизвикала Аете на дуел. Той приел и се разбрали, че

който спечели, ще управлява училището от този ден насетне. Тъй като той бил

предизвиканият, Аете пръв избрал мястото си. Решил да застане сред горичка от млади,

полюшващи се дръвчета, които му осигурявали укритие. Обикновено не вземал такива

предпазни мерки, но Рете била най-добрата му ученичка и познавала движението на вятъра

също толкова добре, колкото и той самият. Взел със себе си своя лък от рог. Взел също и

една-единствена остра стрела. Тогава Рете избрала място, където да застане. Тя се отправила

към върха на един висок хълм и силуетът и ясно се очертал на фона на празното небе. Не

носела нито лък, нито стрела. И когато стигнала до върха на хълма, спокойно седнала на

земята. Вероятно това било най-странното от всичко, тъй като Аете бил известен с това, че

понякога прострелвал враговете си в крака, вместо да ги убива. Аете видял какво прави

ученичката му и се изпълнил с гняв. Взел единствената си стрела и я запънал в лъка си.

Изопнал тетивата до ухото си. Тетивата, която Рете му била направила, била изработена от

дълги, здрави кичури от собствената и коса. — Шехин ме погледна в очите. Разгневеният

Аете изстрелял своята стрела. Тя ударила Рете като светкавица точно тук. — Тя посочи с два

пръста вътрешната извивка на лявата си гърда. — Рете продължавала да седи със стрела,

стърчаща от гърдите и. Извадила изпод ризата си дълга панделка от бяла коприна.

Откъснала перо от стрелата, потопила го в кръвта си и написала четири стиха. След това

вдигнала панделката нависоко и зачакала вятърът да я задуха първо в едната посока, после в

другата. Сетне я пуснала. Коприната се понесла във въздуха, като се издигала и спускала с

поривите на вятъра. Панделката се извивала, носена от бриза, промъкнала се между

дърветата и накрая се притиснала здраво към гърдите на Аете. На нея пишело:

Аете, близо до сърцето мое.

Без суета е панделката.

Без дълг е вятърът.

Без кръв е победата.

Чух тих звук и когато се огледах, видях, че Вашет тихо плаче. Главата и беше наведена,

сълзите се стичаха по лицето и и капеха върху предницата на ризата и, като образуваха по-

тъмни петна върху червеното.

Шехин продължи:

— Едва след като прочел тези редове, Аете разбрал каква дълбока мъдрост притежава

неговата ученичка. Той се затичал да се погрижи за раната на Рете, но върхът на стрелата

бил твърде близо до сърцето и, за да може да бъде издърпана. Рете живяла само три дни след

това и сломеният от скръб Аете се грижел за нея. Той я оставил да управлява училището и се

вслушвал в думите и, докато върхът на стрелата се приближавал все повече до сърцето и. В

онези дни Рете продиктувала деветдесет и девет истории и Аете ги записал. Тези разкази

сложили началото на нашето разбиране за летхани. Те са в основата на Адемре. Късно на

третия ден Рете довършвала разказа на деветдесет и деветата история пред Аете, който се

бил превърнал в ученик на своята ученичка. След като той спрял да пише, Рете му казала:

„Има една последна история, по-важна от всички останали, но нея ще научиш, когато се

събудя.“ После затворила очи и заспала. Умряла в съня си. Аете живял още четирийсет

години и се говори, че никога повече не е убивал. През това време често го чували да казва:

„Спечелих единствения дуел, който някога съм губил.“ Той продължил да ръководи

училището и да подготвя своите ученици да станат майстори на лъка. Но също така ги учел

да бъдат мъдри. Разказвал им деветдесет и деветте истории и така всички адемре научили за

летхани. Така сме се превърнали в онова, което сме.

Настъпи продължително мълчание.

— Благодаря ти, Шехин — казах аз и се постарах да направя възможно най-добре жеста

почтителна благодарност. — Много бих искал да чуя тези деветдесет и девет истории.

— Те не са за варвари — заяви тя, но не изглеждаше обидена от молбата ми и направи

комбинация от жестове за укор и съжаление.