сила.

— Предавам се — казах аз.

Това беше лесно за казване на адемски — „Вех.“ Лесна за изричане дума, когато си

задъхан, уморен или изпитваш болка. Напоследък доста бях свикнал да я казвам.

Селийн ме пусна и отстъпи встрани, като ме наблюдаваше как сядам.

— Ти наистина не си много добър — с жестока искреност заяви тя.

— Не съм свикнал да удрям малки момичета — оправдах се аз.

— Как ли би могъл да свикнеш — засмя се тя. — За да свикнеш с нещо, трябва да го

правиш отново и отново. Предполагам, че никога не си удрял жена.

Селийн протегна ръка. Поех я изтънчено, както се надявах, и тя ми помогна да се

изправя.

— Искам да кажа, че там, откъдето идвам, не се смята за правилно да се биеш с жена.

— Не разбирам — каза тя. — Не позволяват ли на мъжете да се бият на същото място

както и жените?

— Искам да кажа, че през по-голямата част от времето нашите жени не се бият —

обясних аз.

Селийн завъртя китката си, отвори и затвори пръстите си, сякаш бе изцапала дланта си и

сега разсеяно се опитваше да я изчисти. Това беше жестът, който означаваше недоумение —

един вид объркано набръчкване на челото.

— Как подобряват своя кетан, ако не се упражняват? — попита тя.

— Там, откъдето идвам, жените изобщо не практикуват кетан.

Очите и се присвиха и след това просветнаха.

— Искаш да кажеш, че техният кетан е таен? — каза тя, като използва атуранската дума

за „таен“.

Макар лицето и да беше спокойно, тялото и вибрираше от вълнение.

— Кетан, който е известен само на тях и който не е позволено да виждат мъжете. —

Селийн посочи към пейката, където нашите учители седяха, без да ни обръщат внимание. —

Вашет има нещо такова. Много пъти исках от нея да ми го покаже, но тя не пожела.

— Вашет знае друг кетан? — учудих се аз.

Селийн кимна.

— Тя е била обучавана в пътя на радостта, преди да дойде при нас. — Тя погледна към

Вашет така, сякаш искаше да разкрие тайната и с усилие на волята. — Някой ден ще отида

там и ще го науча. Ще отида навсякъде и ще науча всички кетани, които съществуват. Ще

изуча скритите пътища на панделката и веригата и на движещото се езеро. Ще науча

пътищата на радостта, страстта и въздържанието. Ще събера всички тях.

Докато говореше, Селийн не изричаше думите като дете, което си фантазира, сякаш

мечтае да изяде цяла торта. Нито пък се хвалеше, все едно описва план, който сама е

измислила и счита за много хитър.

Тя говореше с тиха настойчивост. Правеше го така, сякаш просто обясняваше коя е. Не на

мен. Казваше го на самата себе си.

Обърна се и ме погледна.

— Ще отида и в твоята земя — добави тя. Безусловно. — И ще науча варварския кетан,

който жените ви пазят в тайна от мъжете.

— Ще се разочароваш — предупредих я аз. — Не направих езикова грешка. Знам думата

за тайна. Онова, което исках да кажа, е, че там, откъдето идвам, много жени просто не се

бият.

Селийн отново завъртя озадачено китката си и аз разбрах, че трябва да се изразя по-ясно.

— Там, откъдето идвам, повечето жени прекарват целия си живот, без никога да са хващали

меч. По-голямата част от тях израстват, без да знаят как да ударят някого с юмрук или със

страничната част на дланта си. Не знаят нищо за какъвто и да е кетан. Изобщо не се бият —

заявих аз, като подчертах последните две думи със силно отрицание.

Тя явно най-сетне разбра какво искам да и кажа. Очаквах да е почти ужасена, но вместо

това просто стоеше безучастно, ръцете и не помръдваха, сякаш не знаеше какво да мисли.

Все едно току-що и бях обяснил, че там, откъдето идвам, жените нямат глави.

— Не се бият? — попита тя със съмнение. — Нито с мъжете, нито помежду си, нито пък

с когото и да било?

Кимнах.

Настъпи продължителна пауза. Селийн се намръщи и видях по лицето и как се опитва да

си представи онова, което и бях казал. Объркване. Смайване.

— Тогава какво правят? — най-сетне попита тя.

Замислих се за жените, които познавам — Мола, Фела, Деви.