зигзаг и се пазеше. В началото използва „девица сресва косата си“, а после „танц назад“.

Сетне скочи настрани и заряза кетана. Приведе се и се втурна през пролука между

листата, стигна до ствола на дървото и го плесна с ръка.

След това се върна между листата. Направи „пресоване на сайдер“, наведе се, завъртя се

и се затича, за да излезе изпод клоните на дървото. Когато се озова навън, не нададе

триумфален вик, както би направило някое дете от Федерацията, но скочи във въздуха с

победоносно вдигнати ръце. След това направи колело, като продължаваше да се смее.

Със стаен дъх наблюдавах как играе своята игра отново и отново, като се движеше между

танцуващите листа на дървото. Невинаги стигаше до ствола. Два пъти и се наложи да се

измъкне изпод листата, без да успее да докосне дънера, и дори от мястото, където седях, бе

очевидно, че е ядосана. Веднъж се подхлъзна и бе принудена да пълзи, за да се измъкне

извън обсега на листата.

Но успя да стигне до ствола и обратно четири пъти, като всеки път отбелязваше

измъкването си с вдигнати ръце, смях и едно съвършено колело.

Спря едва когато Вашет се върна. Наблюдавах отстрани как тя се втурна към Селийн и

строго и се накара. Не можех да чуя какво казват, но езикът на телата им беше достатъчно

красноречив. Момичето сведе поглед и затътри крака, а Вашет и размаха пръст и я шляпна

по врата. Беше като мъмренето, което всички други деца получават — „Стой настрана от

градината на съседа!“, „Не дразни овцата на семейство Бентън!“, „Не си играй на гоненица с

хилядите въртящи се ножове на свещеното дърво на народа си!“.

119.

Ръце

След като Вашет прецени, че езикът ми вече е само умерено смущаващ, тя уреди да

разговарям със странна смесица от хора, намиращи се на различни места в Хаерт.

Имаше словоохотлив старец, който предеше копринена нишка и не спираше да бърбори,

като разказваше странни, безсмислени, почти безумни истории. Една от тях беше за момче,

което си слага обувки на главата, за да спаси котка да не бъде убита. В друга семейство се

заклева да изяде планината камък по камък. Така и не успях да открия някакъв смисъл в тези

разкази, но ги слушах учтиво и отпивах от сладката бира, която мъжът ми предложи.

Срещнах се с две близначки, които правеха свещи и ми показаха стъпките на причудливи

танци. Прекарах един следобед с дървар, който с часове говореше само за цепенето на дърва.

В началото помислих, че това са важни членове на местната общност. Реших, че Вашет

ме показва пред тях, за да демонстрира колко цивилизован съм станал.

Едва когато прекарах една сутрин с Два пръста, осъзнах, че тя ме е изпратила при всички

тези хора с надеждата да науча нещо.

Два пръста не беше истинското му име. Просто аз така го наричах. Той беше готвач в

училището и го виждах по време на всяко хранене. Лявата му ръка беше нормална, но

дясната бе жестоко осакатена и имаше само палец и показалец.

Вашет ме изпрати при него сутринта и ние заедно приготвихме обяда и разговаряхме.

Името му беше Наден. Той ми каза, че е прекарал десет години сред варварите. И което е по-

важното, беше пратил повече от двеста и трийсет сребърни таланта на училището, преди да

бъде ранен и да не може да се бие повече. Спомена този факт няколко пъти, от което ми

стана ясно, че особено се гордее с него.

Камбаните иззвъняха и в столовата заприиждаха хора. Наден започна да сипва от

вареното, което бяхме сготвили — горещо и гъсто, с парчета овнешко и моркови. Аз нарязах

резени топъл бял хляб за онези, които искаха. Разменяхме си кимвания и някой и друг жест

на учтивост с хората, които се редяха на опашката. Внимавах да ги поглеждам съвсем за

кратко в очите и се опитвах да убедя себе си, че това, че твърде малко хора искат хляб днес, е

просто съвпадение.

Карсерет показа отношението си, така че всички да го видят. Първо изчака да и дойде

редът, после направи ясно забележим жест на погнуса, преди да се отдалечи, като остави

дървената си чиния.

По-късно двамата с Наден се погрижихме да измием съдовете.