— Много неща — отвърнах аз, тъй като трябваше да импровизирам с думи, които не

знаех. — Правят картини от камък. Купуват и продават пари. Пишат в книги.

Селийн, изглежда, се поотпусна, когато изброих тези неща, сякаш почувствала

облекчение да чуе, че чужденките, които нямат никакъв кетан, не се въргалят просто по

полето като някакви безгръбначни същества.

— Те лекуват болните и ранените. Те… — Готвех се да кажа „свирят и пеят песни“, но се

усетих навреме. — Играят игри, садят жито и пекат хляб.

Тя остана замислена дълго време.

— Бих предпочела да се занимавам с тези неща и пак да се бия — решително заяви

накрая.

— Някои жени го правят, но много от тях считат, че това не е част от летхани —

използвах фразата „част от летхани“, защото не можех да се сетя как да кажа „подходящо

поведение“ на адемски.

Селийн направи жест на остро пренебрежение и укор. Бях удивен колко по-засегнат се

почувствах, когато той идваше от това малко момиче в яркожълта риза, отколкото от

всичките онези пъти, когато го бяха правили Темпи или Вашет.

— Летхани е едно и също навсякъде — твърдо отсече тя. — То не е като вятъра, който е

различен на всяко място.

— Летхани е като водата — отвърнах аз, без да се замислям. — Самото то не се променя,

но се оформя спрямо всяко място. То е едновременно реката и дъждът.

Тя ме погледна ядосано. Не беше гневен поглед, но тъй като идваше от някой от Адем,

ефектът беше същият.

— Кой си ти, че да си позволяваш да кажеш, че летхани е едно или друго нещо?

— А коя си ти, че да се опитваш да правиш точно същото?

Селийн ме гледа известно време. Между светлите и вежди се появи бръчка. След това тя

се засмя весело и вдигна ръце.

— Аз съм Селийн — обяви тя. — Майка ми е от третия камък. Родена съм в Адем и съм

тази, която ще те хвърли на земята.

Изпълни обещанието си.

118.

Цел

Двамата с Вашет се биехме по хълмовете на Адемре.

След цялото това време вече почти не обръщах внимание на вятъра. Той беше част от

пейзажа по същия начин, по който бе и неравната земя под краката ми. В някои дни беше

слаб и успяваше само да разлюлее тревата и да вкара коса в очите ми. Друг път беше

достатъчно силен, за да плющи платът на дрехите ми и да прилепва към тялото. Появяваше

се от неочаквани посоки без никакво предупреждение и го усещах между лопатките толкова

силно, сякаш някой ме бута с ръка.

— Защо отделяме толкова много време на ръкопашния бой? — попитах Вашет, докато

правех „късане на детелина“.

— Защото се биеш немарливо — отвърна тя и ме блокира с „водно ветрило“. — Защото

всеки път, когато се биеш, ме караш да се срамувам. И защото загуби три от четири схватки с

дете, което е наполовина на твоя ръст.

— Но умението ми с меча е дори по-слабо — отбелязах аз, докато я обикалях в кръг,

търсейки пролука в защитата и.

— По-слабо е — потвърди тя. — Затова не ти позволявам да се биеш с друг освен с мен.

Твърде буен си. Можеш да нараниш някого.

— Мислех, че така трябва да се прави — усмихнах се аз.

Вашет се намръщи, след което небрежно протегна ръка и хвана китката и рамото ми,

усуквайки ме в „спящата мечка“. Дясната и ръка вдигна китката ми над главата, като изпъна

ръката ми в неудобен ъгъл, а лявата и притискаше здраво рамото ми. Тъй като бях в

безпомощно състояние, се принудих да се наведа и да зяпна земята.

— Вех — казах аз, за да се предам.

Но Вашет не ме пусна. Тя продължи да извива ръката ми и натискът в рамото ми се

увеличи. Почувствах болка в малките костици на китката ми.

— Вех — повторих аз малко по-силно, като си мислех, че Вашет не ме е чула.

Но тя продължаваше да ме държи и изви китката ми още по-силно.

— Вашет? — опитах се да завъртя глава, за да я погледна, но от този ъгъл можех да видя

само крака и.

— Ако смисълът на това движение е да нарани някого — каза тя, — защо трябва да те

пускам?

— Нямах това предвид…

Вашет натисна по-силно надолу и аз млъкнах.