собственика. Освен това те не бяха умрели мирно и кротко. Някои притежатели бяха

загинали във войни, други — в дуели. Мнозина бяха просто „убити от“ или „съсечени от“,

без да се обясняват подробно обстоятелствата на смъртта им. След трийсет такива имена не

бях чул нищо от сорта на „отишъл си мирно от този свят в съня си, заобиколен от дебелите

си внуци“. Сетне списъкът вече не беше потискащ, а просто отегчителен.

— Следващата беше Финол с ясните и блестящи очи — внимателно повторих аз, —

любима на Дулсен. Тя съсякла два даруна, след това била убита от гремените при Дросен

Тор.

Прокашлях се, преди Магуин да започне да рецитира следващия откъс.

— Ако мога да попитам — рекох аз, — колко души са носили Цезура през годините?

— Саисура — рязко ме поправи тя. — Не си мисли, че можеш да си играеш с името му.

То означава да чупиш, да хващаш и да летиш.

Сведох поглед към прибрания в ножницата меч в скута ми. Почувствах тежестта му,

хладината на метала под пръстите ми. Тънка ивица от гладкото сиво острие се виждаше над

края на ножницата.

Как да ви го обясня така, че да разберете? Саисура беше чудесно име. То беше тънко,

ярко и опасно. Пасваше на меча така, както ръкавицата пасва на ръката.

Но то не беше съвършено. Името на този меч беше Цезура. Мечът беше като рязката пауза

в съвършен стих. Беше като внезапно задържания дъх. Беше гладко, бързо, остро и

смъртоносно. Това име не му пасваше като ръкавица, а като кожа. Дори повече от това — то

беше кост, мускул и движение. Това са нещата, които са същността на ръката. А Цезура беше

мечът. Беше едновременно неговото име и самият меч.

Не мога да ви кажа как разбрах това, но просто го знаех.

А и щом щях да бъда повелител на имената, реших, че бих могъл да избера и името на

собствения си меч.

Вдигнах поглед към Магуин.

— Името е добро — съгласих се учтиво аз, като реших да запазя мнението си за себе си,

докато не съм далеч от Адемре. — Само се чудех колко общо са били собствениците на

меча. Това е нещо, което също трябва да знам.

Магуин ми хвърли мрачен поглед, с който ми казваше, че е наясно, че се държа

снизходително с нея. Но прехвърли няколко страници напред в книгата. След това още

няколко. А после и още няколко.

— Двеста трийсет и шест — обяви тя. — Ти ще си двеста трийсет и седмият. —

Прелисти обратно към началото на списъка. — Да започнем отначало. — Пое си дъх и

подхвана: — Първи беше Чаел, който ме оформи в огъня с неизвестна цел. Носеше ме, а след

това ме захвърли.

Потиснах въздишката си. Дори с умението в наизустяването на стихове, което бях

придобил като член на трупа, пак щяха да са ми нужни много и изморителни дни, преди да

запомня всички имена.

След това осъзнах какво всъщност означава това. Ако всеки собственик беше притежавал

Цезура в продължение на десет години и ако мечът никога не бе оставал без притежател за

повече от ден-два, това означаваше, че по най-скромна преценка той е по-стар от две хиляди

години.

* * *

Следващата изненада се появи три часа по-късно, когато се опитах да се извиня, за да

отида да вечерям. Щом се изправих да си ходя, Магуин ми обясни, че трябва да остана с нея,

докато не науча цялата история на Цезура наизуст. Щяха да ни носят храна и наблизо имаше

стая, където можех да спя.

Първи беше Чаел…

126.

Първият камък

Прекарах следващите три дни с Магуин. Не беше толкова зле, особено като се има

предвид, че лявата ми ръка все още не беше заздравяла, така че възможностите ми да

разговарям и да се бия бяха ограничени.

Иска ми се да мисля, че се справих доста добре. Щеше да ми е по-лесно да запомня цяла

пиеса вместо това. Репликите в пиесата се напасват като частите от ребус — диалозите се

движат напред-назад, историята има форма.

Но онова, което научих от Магуин, беше просто дълга последователност от непознати

имена и несвързани събития. Беше като някакъв списък, представен като история.