топло одеяло, което ме обгръща. От звука на вятъра в дърветата и от движението на

пеперудите разбрах, че се намираме на открито.

Над главите ни нямаше звезди. Ако бяхме на поляна, то дърветата трябваше да са много

големи, за да могат клоните им да се срещат над главите ни. Но бе също толкова вероятно и

да сме дълбоко под земята. Или пък небето беше черно и празно в тази част от Фае. Мисълта

за това ми се стори странно обезпокоителна.

Тук недоловимото усещане за спяща будност беше по-силно. Ако останалата част от Фае

създаваше усещане, че спи, то на това място чувството бе такова, сякаш приказното царство

току-що се е размърдало и се колебае дали да не се събуди. Усещането беше смущаващо.

Фелуриан леко притисна дланта си върху гърдите ми и след това сложи пръст на устните

ми. Наблюдавах я как се отдалечава от мен, като тихо си тананика кратък откъс от песента,

която бях съчинил за нея. Но дори и това ласкателство не можеше да ме накара да забравя

факта, че се намирам в центъра на царството Фае сляп и гол и нямам и най-малката

представа какво се случва.

Няколко нощни пеперуди бяха кацнали върху китката, хълбоците, рамото и бедрото на

Фелуриан. Като ги наблюдавах, аз придобивах бегла представа за движенията и. Изглеждаше

така, сякаш тя вземаше разни неща от дърветата, иззад храстите или изпод камъните. През

поляната премина полъхът на топъл бриз и когато докосна кожата ми, се почувствах странно

успокоен.

След десетина минути Фелуриан се върна и ме целуна. Тя държеше в ръцете си нещо

меко и топло.

Тръгнахме обратно по пътя, по който бяхме дошли. Пеперудите постепенно загубиха

интерес към нас и ни беше все по-трудно да виждаме наоколо. След известно време, което

ми се стори безкрайно, видях през една пролука в дърветата отпред да се процежда светлина.

Беше само слабата светлина на звездите, но в този миг тя изглеждаше ярка като завеса от

искрящи диаманти.

Пристъпих към нея, но Фелуриан хвана ръката ми и ме спря. Без да каже и дума, ме

накара да седна там, където първите слаби лъчи на звездната светлина пронизваха дърветата,

за да докоснат земята.

Тя внимателно стъпи между звездните лъчи, като ги избягваше, сякаш можеха да я

изгорят. Когато застана в центъра им, тя се отпусна на земята и седна срещу мен с

кръстосани крака. Държеше в скута си онова, което беше събрала, но аз нямах никаква

представа какво е то, освен че е безформено и тъмно.

След това Фелуриан протегна ръка, хвана един от тънките лъчи звездна светлина и го

издърпа към тъмната форма в скута си.

Сигурно щях да съм много по-изненадан, ако тя не се държеше толкова непринудено. На

слабата светлина забелязах как ръцете и извършват познати движения. Миг по-късно тя

отново протегна ръка почти разсеяно и хвана между палеца и показалеца си друга тънка

нишка звездна светлина.

Издърпа я със същата лекота като първата и извърши подобна манипулация и с нея. Нещо

в движението и отново ми се стори познато, но не се сещах какво точно.

Фелуриан започна тихо да си тананика, докато вземаше следващия лъч звездна светлина,

който едва доловимо освети нещата наоколо. Формата в скута и приличаше на дебел тъмен

плат. Като видях това, осъзнах за какво ми напомняха движенията и — за шиенето на баща

ми. Да не би да шиеше със звездна светлина?

Шиеше със звездна светлина. Осени ме внезапно прозрение. „Шаед“ означаваше „сянка“.

Някак си бе успяла да донесе сянка и сега я шиеше със звездна светлина. Шиеше ми

наметало от сянка.

Вижда ви се абсурдно? И на мен ми се струваше така. Но въпреки това Фелуриан взе

поредната нишка звездна светлина и я сложи в скута си. Отхвърлих всяко съмнение. Само

глупакът не вярва на онова, което вижда със собствените си очи. А и звездите над мен бяха

ярки и странни. Седях до създание, излязло от книгите с приказни истории. Фелуриан беше

млада и красива от хиляда години. Можеше да спре сърцето ми с целувка и да разговаря с

пеперудите. Не беше ли малко късно чак сега да започна да се занимавам с подробностите?