за деликатна сдържаност. — Давай!

Разкопчах Саисура и и го подадох. Тогава Магуин ме подкани отново да се кача върху

камъка.

Започнах да рецитирам атаса, докато Магуин ме наблюдаваше. Макар да бях уверен в

паметта си, се чувствах доста изнервен. Зачудих се какво ли би се случило, ако пропусна

някой собственик или кажа някое име не по реда му.

Отне ми повече от час, докато свърша, а публиката от адемци ме слушаше в почти

зловещо мълчание. Когато приключих, Магуин ми предложи ръката си и ми помогна да

скоча от камъка, сякаш съм дама, която слиза от карета. След това тя посочи нагоре към

хълма.

Избърсах потта от ръцете си, хванах дървената дръжка на меча си за дуелиране и тръгнах

нагоре по пътеката. Червените дрехи на Карсерет бяха пристегнати към дългите и ръце и

широките рамене. Кожените ремъци, които използваше, бяха по-широки и дебели. Освен

това изглеждаха и по-яркочервени и аз се зачудих дали не ги е боядисала специално за

днешния ден. Когато се доближих повече, видях, че около окото и имаше избеляваща синина.

Когато забеляза, че я наблюдавам, Карсерет бавно и многозначително захвърли дървения

си меч. Тя направи жеста за презрение толкова широко, че да го видят и онези, които седят

най-отзад.

В тълпата се разнесе шепот и аз спрях да вървя, без да знам какво да направя. След миг

на размисъл оставих своя тренировъчен меч отстрани на пътеката и продължих да се

изкачвам.

Карсерет чакаше в средата на кръг от трева, широк около десетина метра. Земята тук

беше мека, така че при нормални обстоятелства не бих се притеснявал, ако бъда хвърлен

върху нея. При нормални обстоятелства Вашет ме беше научила каква е разликата да

хвърлиш някого на земята и да го удариш в нея. Първото правиш по време на учтиво

състезание. А второто се използва в истински бой, когато намерението ти е да осакатиш или

да убиеш своя противник.

Преди да се доближа още повече, аз заех вече добре познатата ми приведена стойка на

боеца. Вдигнах ръце, присвих колене и не се поддадох на желанието да се изправя на пръсти,

защото знаех, че така ще се чувствам по-бърз и ще наруша равновесието си. Поех си дълбоко

дъх и бавно пристъпих към Карсерет.

Тя зае подобна стойка и точно когато се приближавах, направи финт към мен. Беше само

леко трепване на ръката и рамото и, но както бях неспокоен, веднага се хванах и отскочих

като подплашен заек.

Тя свали ръце и се изправи, зарязвайки бойната си стойка. Направи широк жест за

веселост и покана. Сетне ме повика с две ръце. Чух как от тълпата се разнесе откъслечен

смях.

Колкото и унизително да бе поведението и, нямах търпение да се възползвам от сваления

и гард. Пристъпих напред и предпазливо опитах да направя „ръце като ножове“. Опитът ми

беше твърде плах и тя се измъкна от него, без дори да и се налага да вдигне ръце.

Знаех, че е по-добър боец от мен. Това означаваше, че единствената ми надежда е да се

възползвам от разпалените емоции, които бушуваха в нея. Ако можех да я вбеся, може би

щеше да допусне грешки. А ако допуснеше грешки, то аз можех да спечеля.

— Първи беше Чаел — казах аз с най-широката си усмивка на варварин.

Карсерет пристъпи с една крачка по-близо до мен.

— Ще счупя хубавите ти ръчички — изсъска тя на съвършен атурански.

Докато говореше, се пресегна и яростно се опита да ме сграбчи.

Опитваше се да ме уплаши, да ме накара да отстъпя и да загубя равновесие. И честно да

си призная, неподправената злоба в гласа и наистина ме накара да поискам да отстъпя.

Но аз бях готов. Потиснах рефлекса си да се дръпна назад. Докато го правех, застинах за

момент и нито отстъпвах, нито нападах.

Разбира се, Карсерет очакваше точно това — миг на колебание, докато се боря с порива

си да отстъпя. Тя се приближи към мен с една-единствена спокойна стъпка и ме хвана за