китката с ръка, здрава като пръстен от желязо.

Без да се замислям, направих „отскубване от лъва“ в интересната му версия за две ръце

на Селийн. Той беше идеален за малко момиче, което се бори срещу мъж, или за

безнадеждно по-слаб музикант, който се опитва да се измъкне от адемска наемница.

Възвърнах контрола върху ръката си, а различното движение, което бях използвал, леко

стресна Карсерет. Възползвах се от това и нанесох бърз удар със „засяване на ечемик“, като

кокалчетата ми се забиха здраво в месото на бицепса и.

Ударът не беше силен. Бях твърде близо за това. Но ако бях успял да ударя както трябва

нерва, ръката и щеше да се вдърви. Това не само щеше да отслаби лявата и страна, но и да

направи по-трудни всички движения на кетан, които изискват две ръце. Подобно

предимство беше значително.

Тъй като все още бях твърде близо, след „засяване на ечемик“ незабавно направих

„обръщане на воденичен камък“, с което я блъснах рязко и силно, за да загуби равновесие.

Успях да я ударя с две ръце и дори да я избутам с десетина сантиметра назад, но тя изобщо

не загуби баланс.

След това видях очите и. И преди мислех, че е вбесена, но това не беше нищо в сравнение

със сега. Бях успял наистина да я ударя. Не само веднъж, а два пъти. Варварин с по-малко от

два месеца обучение я бе ударил два пъти пред очите на всички от училището.

Не мога да опиша как изглеждаше. А дори и да бях в състояние, едва ли бихте успели да

си я представите наистина, тъй като лицето и продължаваше да е все така безизразно.

Вместо това нека ви кажа следното — никога, през целия си живот, не съм виждал някой

толкова вбесен. Нито Амброуз, нито Хеме или Дена, когато бях критикувал песента и. Нито

пък маера, когато му се бях противопоставил. Тяхната ярост беше като бледа свещ в

сравнение с пещта, която бушуваше в очите на Карсерет.

Но дори и разгневена, тя се владееше напълно. Не се нахвърли върху ми, нито пък ми се

озъби. Пазеше думите си вътре в себе си и ги използваше като гориво.

Не можех да спечеля тази битка, но ръцете ми, тренирани от стотиците часове

упражнения, се задвижиха автоматично, за да се възползват от близостта и. Пристъпих

напред и се опитах да я сграбча в „гръмотевица нагоре“. Тя протегна ръце и отби атаката ми.

След това направи с крак „моряк на дока.“

Не мисля, че очакваше да ме удари. Един по-компетентен противник щеше да избегне

удара или да го блокира. Но положението на краката ми беше погрешно и равновесието ми

не беше добро. Затова бях бавен и кракът и ме уцели в корема и ме натисна.

„Моряк на дока“ не е бърз ритник, предназначен да троши кости. Това е ритник, който

изкарва противника от равновесие. Тъй като аз вече бях загубил равновесие, той направо ме

събори. Приземих се по гръб със силно раздрусване и след това се претърколих, размахвайки

крайници.

Някой би казал, че след такова лошо падане ще съм твърде зашеметен, за да се изправя на

крака и да продължа да се бия. Други пък биха сметнали, че като цяло падането е неприятно,

но аз със сигурност съм се изправял и след по-лоши падания.

Лично аз мисля, че границата между това да бъдеш зашеметен и да бъдеш мъдър

понякога е много тънка. Ще оставя на вас да решите колко тънка е тя.

127.

Гняв

— Какво си мислеше? — попита ме Темпи. Разочарование. Жестоко порицание. —

Какъв глупак трябва да си, за да оставиш меча си?

— Тя първа хвърли своя меч! — възразих аз.

— Само за да те подмами — натърти Темпи. — Това беше капан.

Пристегнах ножницата на меча си така, че дръжката му да стърчи над рамото ми. След

като загубих, нямаше кой знае какви церемонии. Магуин просто ми върна меча и

утешително ме потупа по ръката.

Наблюдавах как тълпата бавно се разотива и направих жест за учтиво недоверие към

Темпи.

— Трябваше ли да задържа своя меч, когато Карсерет беше невъоръжена?