очите на Ели.

— Ако имах малко конски фъшкии, щях да ви направя конски пай за десерт — рекох аз.

— Мога да ви направя още тази вечер, ако искате… — Не довърших, превръщайки думите си

във въпрос.

Ел съвсем леко се намръщи. Върху челото и се появи малка бръчка.

— Вероятно си права — съгласих се аз, — сигурно няма да е много добре. Искаш ли

вместо това да хапнеш още супа?

Съвсем леко кимване. Дадох и една лъжица.

— Обаче е леко солена. Сигурно ще поискаш и малко вода.

Ново кимване. Подадох и меха с вода и тя го надигна. Пи цяла минута. Вероятно се беше

обезводнила от дългото вървене днес. Утре трябваше да я наблюдавам по-внимателно, за да

се уверя, че пие достатъчно вода.

— Ти искаш ли да пийнеш, Крин?

— Да, моля — отвърна чернокосото момиче с поглед, вперен в лицето на Ел.

Ел и подаде с механично движение меха с вода, провисвайки го така, че ремъкът се

влачеше по жарта. Крин бързо го взе и каза със закъснение:

— Благодаря ти, Ел.

Поддържах бавната нишка на разговора по време на цялото хранене. Към края Ел вече се

хранеше сама и макар очите и да бяха по-ясни, сякаш гледаше на света през замръзнало

стъкло и виждаше навън, без да я виждат. Все пак това беше някакво подобрение.

След като изяде две паници супа и половин самун хляб, очите и започнаха да се

притварят.

— Искаш ли да си лягаш, Ел? — попитах аз.

Отвърна ми с по-категорично кимване.

— Да те отнеса ли до палатката?

Очите и се отвориха и тя енергично поклати глава.

— Може би Крин ще ти помогне да се подготвиш за лягане, ако я помолиш.

Ел се обърна и погледна към Крин. Устата и леко помръдна. Крин ми хвърли бърз поглед

и аз кимнах.

— Да вървим да се пъхаме в леглата тогава — каза чернокосото момиче и прозвуча точно

като по-голяма сестра.

Тя дойде, хвана Ели за ръката и и помогна да се изправи. Докато те се отправяха към

палатката, аз си довърших супата и изядох парче хляб, което беше твърде изгоряло за

момичетата.

Не след дълго Крин се върна при огъня.

— Тя заспа ли? — попитах аз.

— Преди още главата и да е докоснала възглавницата. Мислиш ли, че ще се оправи?

Ели беше в дълбок шок. Съзнанието и беше пристъпило през вратите на лудостта, за да се

защити от онова, което се бе случило.

— Вероятно просто е въпрос на време — уморено отвърнах аз, като се надявах, че казвам

истината. — Младите хора се оправят бързо. — Засмях се невесело, защото осъзнах, че

вероятно тя е само около година по-млада от мен.

Тази вечер се чувствах двойно, а може би дори тройно по-стар.

Въпреки че се усещах тежък като олово, се насилих да стана и да помогна на Крин да

измие съдовете. Долових, че тя става все по-неспокойна, докато приключвахме с

почистването и връзвахме конете на ново място, където има свежа трева. Напрежението

нарастваше, колкото повече приближавахме палатката. Спрях и повдигнах плата на входа, за

да може тя да влезе.

— Тази нощ ще спя тук, навън.

— Сигурен ли си? — Облекчението и беше осезаемо.

Кимнах. Тя се мушна вътре и затвори покривалото на входа след себе си. Главата и се

появи отново почти веднага, последвана от ръката и, която ми подаваше едно одеяло.

— Ще ви трябват и двете — поклатих глава аз. — Тази нощ ще е студена.

Увих се в шаеда си и легнах точно пред палатката. Не исках Ели да тръгне нанякъде през

нощта и да се загуби или да се нарани.

— Няма ли да ти е студено?

— Ще се оправя — отвърнах аз.

Бях толкова уморен, че можех да заспя върху препускащ кон. Бях толкова уморен, че бих

заспал и под препускащ кон.

Крин отново мушна глава в палатката. Скоро след това я чух да се завива с одеялата.

После всичко утихна.

Спомних си стреснатия поглед на Ото, докато прерязвах гърлото му. Чух отново как Алег

ме проклина и се бори немощно, докато го влача обратно към фургоните. Спомних си

кръвта. Начина, по който я усещах върху ръцете си. Колко гъста беше тя.