дълбока рана в корема обещаваше дълъг и болезнен път към гроба. Един опитен медик с

подходящото оборудване би могъл да стори нещо, но едва ли бих могъл да съм по-далеч от

цивилизацията, отколкото бях в момента. Със същия успех можех да се надявам да получа и

парче от луната.

Избърсах меча си, седнах във влажната трева пред палатката и започнах да мисля.

132.

Прекъснатият кръг

Работех в продължение на повече от час, когато слънцето накрая надникна над върховете

на дърветата и започна да изпарява росата от тревата. Бях намерил един плосък камък и го

използвах като импровизирана наковалня, на която да чукам една резервна подкова, за да

променя формата и. Над огъня вреше котле с овес.

Тъкмо довършвах подковата, когато с крайчеца на окото си забелязах движение. Беше

Крин, която надничаше зад ъгъла на фургона. Предположих, че се е събудила от звука на

желязото, което чуках.

— О, господи. — Тя закри устата си с ръка и направи няколко несигурни крачки иззад

фургона. — Ти си ги убил.

— Да — простичко отвърнах аз и гласът ми прозвуча мъртвешки в ушите ми.

Очите на Крин огледаха тялото ми от горе до долу и се втренчиха в разкъсаната ми и

окървавена риза.

— Ти… — Гласът и заседна в гърлото и тя преглътна. — Ти добре ли си?

Кимнах мълчаливо. Когато накрая събрах кураж, за да огледам раната си, открих, че

наметалото на Фелуриан беше спасило живота ми. Вместо да ме изкорми, ножът на Алег

беше направил само дълга и плитка драскотина по корема ми. Освен това беше съсипал и

една хубава риза, но като се имаше предвид всичко, което се бе случило, едва ли можех да

съжалявам за това.

Огледах подковата, след което използвах влажен кожен ремък, за да я завържа здраво към

края на един дълъг прав клон. Свалих котлето с овес от огъня и хвърлих подковата в жарта.

След като се посъвзе от шока, Крин бавно се приближи, като гледаше към редицата от

тела от другата страна на огъня. Не бях направил нищо друго, освен да ги подредя в горе-

долу права линия. Гледката не беше приятна. Труповете бяха изцапани с кръв и раните им

зееха грозно. Крин ги погледна така, сякаш се страхуваше, че могат отново да се раздвижат.

— Какво правиш? — попита тя накрая.

В отговор извадих вече нагорещената подкова от жарта на огъня и се приближих до най-

близкото тяло. Беше това на Тим. Притиснах нажеженото желязо към опаката страна на

останалата му ръка. Кожата започна да пуши и съска и залепна за метала. Малко след това

отдръпнах подковата, като оставих върху бялата му кожа черен белег от изгаряне. Прекъснат

кръг. Върнах се при огъня и започнах да нагрявам желязото отново.

Крин стоеше безмълвно, твърде стресната, за да реагира нормално. Макар да

предполагам, че едва ли съществува нормална реакция на ситуация като тази. Но тя не се

разкрещя, нито побягна, както очаквах, че може би ще стори. Просто погледна прекъснатия

кръг и повтори:

— Какво правиш?

Когато накрая заговорих, гласът ми прозвуча странно в собствените ми уши.

— Всички от Едема Рух са едно семейство — обясних аз, — като затворен кръг. Няма

значение дали някои от нас са непознати за останалите, ние въпреки това сме семейство,

въпреки това сме близки. Трябва да бъдем такива, защото винаги сме чужди, където и да

отидем. Малко сме и хората ни мразят. Имаме закони, правила, които да следваме. Когато

един от нас направи нещо, което не може да бъде поправено или простено, ако е застрашил

безопасността и честта на Едема Рух, той бива убит и белязан с прекъснатия кръг, за да е

ясно, че вече не е един от нас. Рядко се налага това да се прави.

Извадих желязото от огъня и отидох при следващото тяло — това на Ото. Притиснах го

на обратната страна на дланта му и се заслушах в съскащия звук.

— Тези хора не бяха Едема Рух. Но се преструваха на такива. Правеха неща, които никой

Едема не би направил, затова искам да съм сигурен, че светът знае, че те не са били част от

нашето семейство. Рух не правят нещата, които тези мъже и жени са правили.

— Но фургоните — възрази тя, — инструментите.