между тях. Изрекох име. Започнах да движа ръцете си и да сплитам тънкия си като паяжина

дъх. Той се изду и обгърна Фелуриан, сетне избухна в сребрист пламък и я затвори плътно в

променливото си име.

Повдигнах я над земята. Тя ме наблюдаваше с уплашено и невярващо изражение, а

тъмната и коса танцуваше като втори пламък, затворен в сребристия пламък.

Тогава разбрах, че мога да я убия. Щеше да е толкова просто, колкото да хвърля лист

хартия на вятъра. Но мисълта за това ме отвращаваше — все едно да откъсна крилете на

пеперуда. Да я убия, би означавало да разруша нещо странно и прекрасно. Светът щеше да

обеднее, ако Фелуриан не беше в него. Такъв свят щеше да ми харесва по-малко от

предишния. Беше все едно да счупя лютнята на Илиен. Или да изгоря някоя библиотека.

От друга страна, моята безопасност и здравият ми разум бяха заложени на карта. А и

вярвах, че светът ще е по-интересен и с Квоте в него.

Но не можех да я убия. Не и по този начин. Не и като използвам новооткритата си магия

като нож за дисекция.

Заговорих отново и вятърът я спусна върху възглавниците. Направих движение, сякаш

разкъсвам нещо, и сребърният пламък, който някога бе моят дъх, се превърна в три ноти от

прекъсната песен, отекващи между дърветата.

Седнах. Тя се излегна. В продължение на няколко дълги минути се гледахме един друг. В

очите и проблясваха страх, предпазливост и любопитство. Видях себе си, отразен в тях —

гол между възглавниците. Силата ми искреше като бяла звезда върху челото ми.

След това започнах да усещам как всичко избледнява и потъва в забрава. Осъзнах, че

името на вятъра вече не изпълва устата ми, и когато се огледах наоколо, не видях нищо друго

освен празен въздух. Опитах се да запазя привидно спокойствие, но когато силата ме

напусна, се почувствах като лютня, чиито струни са прерязани. Сърцето ми се сви от чувство

за загуба, каквото не бях изпитвал от смъртта на родителите си.

Виждах леко трептене във въздуха около Фелуриан, когато някаква част от силата и се

завърна. Не му обърнах внимание, опитвайки се трескаво да запазя поне малко от онова,

което бях научил. Но беше все едно да се мъча да задържа шепа пясък. Ако някога сте

сънували как летите и след това сте се събудили, осъзнавайки разочаровано, че сте

забравили как се прави, имате някаква бегла представа как се чувствах.

Усещането избледняваше малко по малко, докато накрая от него не остана нищо.

Почувствах се изпразнен и изпитах такава силна болка, каквато бих усетил, ако открия, че

семейството ми никога не ме е обичало. С мъка преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми.

Фелуриан ме погледна с любопитство. Все още виждах отражението си в очите и.

Звездата на челото ми вече не беше нищо повече от точка светлина. След това дори

съвършеното зрение на спящото ми съзнание започна да избледнява. Погледнах отчаяно към

света около мен. Опитах се да не мигам, за да запомня колкото се може повече от онова,

което виждах.

След това то изчезна. Наведох глава донякъде от мъка и донякъде, за да скрия сълзите си.

98.

Балада за Фелуриан

Мина доста време, преди да възвърна хладнокръвието си достатъчно, за да вдигна поглед.

Във въздуха витаеше колебание, сякаш бяхме млади любовници, които не знаят какво е

следващото нещо, което се очаква от нас, и какви роли трябва да играем.

Вдигнах лютнята си и я притиснах към гърдите си. Движението беше инстинктивно, като

да стиснеш наранената си ръка. Изсвирих по навик един акорд и след това го направих

минорен, за да изглежда така, сякаш лютнята казва тъжен.

Без да се замислям или да вдигам поглед, засвирих една от песните, които бях написал в

месеците след смъртта на родителите ми. Казваше се „Седя край водата и си спомням“.

Изпод пръстите ми започна да струи тъга във вечерния въздух. Минаха няколко минути,

преди да осъзная какво правя, и още няколко, докато спра. Не довърших песента. Всъщност

не знаех дали тя изобщо има край.

Почувствах се по-добре, в никакъв случай не добре, но все пак по-добре. По-малко