средно между отчаяние и умолителния тон на наказано дете. Свалих ръце от струните на

лютнята.

Разпалеността и отслабна, но когато заговори, гласът и беше равен и опасен.

— уменията ми са „достатъчни“? — Фелуриан сякаш едва се насили да изрече

последната дума.

Тя стисна възмутено уста.

— Откъде, по дяволите, да знам!? — избухнах аз и гласът ми отекна. — Да не би някога

преди да съм правил нещо такова!

Тя се отдръпна назад, стресната от разгорещеността, с която бях изрекъл тези думи, и

част от гнева и я напусна.

— какво искаш да кажеш? — объркано попита тя.

— Това! — посочих смутено себе си, нея, възглавниците и шатрата около нас, сякаш това

обясняваше всичко.

— ти… — Когато осъзна какво и казвам, последните остатъци от гнева и изчезнаха.

— Не — сведох поглед и лицето ми пламна. — Никога не съм бил с жена.

След това се изправих и я погледнах в очите, сякаш я предизвиквах да ми се присмее.

Фелуриан остана мълчалива за момент, след това на устните и се появи кисела усмивка.

— говориш небивалици, мой Квоте.

Лицето ми се помрачи. Нямам против да ме наричат лъжец. Такъв съм. Аз съм

невероятен лъжец. Но мразя да ме наричат лъжец, когато казвам истината.

Каквито и да бяха подбудите ми, изражението ми, изглежда, я убеди.

— но ти беше като нежна лятна буря. — Тя развълнувано махна с ръка. — беше като млад

танцьор в балната зала. — Очите и проблеснаха дяволито.

Отбелязах си този коментар, за да си го припомня по-късно, когато ми се наложи да

излъскам егото си.

— Моля те — отвърнах леко обидено аз, — не съм чак толкова наивен. Прочел съм

няколко книги.

Смехът на Фелуриан беше като ромон на поток.

— научил си се от книгите. — Тя изглеждаше така, сякаш не е сигурна дали да приеме

думите ми сериозно.

Избухна в смях, спря и след това се разсмя отново. Не знаех дали трябва да се почувствам

обиден.

— Ти също беше доста добра — побързах да кажа аз, като знаех, че комплиментът ми ще

прозвучи тъй, както ако някой гост похвали домакинята за вкусната и салата. — Всъщност

прочетох…

— книги? книги! ти ме сравняваш с книги! — Гневът и се изля върху мен.

Сетне, без дори да спре да си поеме дъх, Фелуриан се разсмя отново, високо и възхитено.

Смехът и беше лудешки като зов на лисица, ясен и остър като утринните песни на птиците.

Това не беше човешки звук.

Отново направих невинна физиономия.

— Не е ли винаги така? — Успях да запазя спокойно изражение, докато се подготвях за

следващия и изблик.

— аз съм Фелуриан — заяви тя.

Тя не изрече просто името си. Беше нещо като декларация, като гордо развяване на

знаме.

Задържах погледа си върху нейния за момент, след това въздъхнах и сведох очи към

лютнята си.

— Съжалявам за песента. Не исках да те обидя.

— тя беше по-прекрасна от залязващото слънце — възпротиви се тя с глас, който

прозвуча така, сякаш се кани да се разплаче, — но… „колкото да му кипне кръвта“ ? —

Думите сякаш и загорчаха.

Прибрах лютнята си в калъфа.

— Съжалявам, но не мога да поправя това, без да имам база за сравнение… — въздъхнах

аз. — Жалко, песента беше хубава. Щяха да я пеят хиляда години. — Гласът ми бе изпълнен

със съжаление.

Лицето на Фелуриан просветна, сякаш и е дошла внезапна идея, след това очите и се

присвиха до цепки. Тя ме погледна, все едно се опитваше да прочете нещо, написано от

вътрешната страна на черепа ми.

Тя знаеше. Знаеше, че използвам недовършената песен като откуп. Неизреченото ми

послание беше ясно — ако не си тръгна, никога няма да довърша песента. Ако не си тръгна,

никой никога няма да чуе тези прекрасни думи, които съм създал за теб. Ако не си тръгна и

не опитам плодовете, с които могат да ме дарят смъртните жени, никога няма да знам колко

умела си всъщност ти.

Там, между възглавниците, под вечния сумрак на небето, двамата с Фелуриан се

гледахме един друг. Тя държеше пеперуда, а моята ръка лежеше върху гладкото дърво на

лютнята. Напрежението в погледите ни беше по-голямо от това на двама рицари, които се