запомни човек.

Имаше също и пиене на вода от кладенеца. Пърхащата ръка. Птича песен сутрин.

Обиколката на луната. Игривият бръшлян. Измъченият заек. Само имената бяха достатъчни,

за да се запълни цяла книга. Но предполагам, че тук не е мястото за тези неща. Толкова по-

зле за света.

* * *

Не искам да създавам впечатлението, че пропилявахме цялото си време за това. Бях млад,

а Фелуриан беше безсмъртна, но телата ни имаха своите предели на издръжливост. През

останалото време се забавлявахме по други начини. Плувахме и се хранехме. Пеех и песни, а

тя ми танцуваше.

Зададох и няколко предпазливи въпроса за магия, защото не исках да я обидя, като се

ровя в тайните и. За съжаление отговорите и не ми помогнаха особено. За нея магията беше

толкова естествена, колкото дишането. Беше все едно да попитам някой фермер как никнат

семената. Когато отговорите и не бяха обезкуражаващо безгрижни, те бяха смущаващо

загадъчни.

И все пак продължавах да питам, а тя отговаряше доколкото можеше. И понякога долавях

някакъв проблясък на разбиране.

Но по-голямата част от времето си прекарвахме в разказване на истории. Имахме толкова

малко общи неща, че историите бяха единственото, което можехме да споделяме.

Може би ще си помислите, че в това отношение двамата с Фелуриан не бяхме

равнопоставени. Тя беше по-стара от небето, докато аз нямах още седемнайсет години.

Но тя не беше такава съкровищница на истории, каквато вероятно очаквате. Могъща и

умна? Със сигурност. Енергична и прекрасна? Безусловно. Но разказването на истории не

беше сред многобройните и таланти.

Аз на свой ред съм от Едема Рух, а ние знаем всички истории на света.

И така, аз и разказах „Духът и гъсарката“. Разправих и също и „Там и лопатата на

калайджията“. Разказвах и истории за дървари, за дъщери на вдовици и за умни сираци.

В замяна Фелуриан ми разказваше мъжествени истории: „Ръката в сърцето от перли“,

„Момчето, което бягаше между“. Фае имат свои собствени легендарни герои — Мавин

Сформатанамъж, Алавин Цялотолице. За моя изненада Фелуриан никога не беше чувала за

Таборлин Великия или за Орен Велситер, но знаеше кой е Илиен. Почувствах се горд, че

някой от Едема Рух си е спечелил място в историите, които фае разказват помежду си.

Мина ми през ума, че тя може би разполага със сведенията, които търсех за амирите и

чандрианите. Колко ли по-приятно щеше да е да науча истината от нея, вместо да ровя

безкрайно в древни книги, забутани в прашни стаи?

За съжаление Фелуриан не се оказа такъв подходящ източник на информация, какъвто

бях очаквал. Тя знаеше истории за амирите, но те бяха отпреди хиляда години.

Когато я попитах за по-скорошните амири, за рицарите на църквата и за сиридите с

техните кървави татуировки, тя само се засмя.

— никога не е имало хора амири — каза тя и презрително махна с ръка при мисълта за

това. — онези, за които ти говориш, ми приличат на деца, облечени в дрехите на своите

родители.

Макар да очаквах такава реакция от хората, фактът, че я получих и от Фелуриан, бе силно

обезкуражаващ. Все пак беше приятно да знам, че се оказах прав, че амирите са

съществували дълго преди да станат рицари на църквата на техлините.

Тъй като амирите се оказаха загубена кауза, се опитах да насоча разговора ни към

чандрианите.

— не — каза тя, погледна ме право в очите и изпъна гръб. — няма да говоря за седемте.

В мекия и глас нямаше никакъв намек, че става дума просто за някаква прищявка от

нейна страна. Нямаше никаква игривост и никакво място за спор или обсъждане.

За пръв път след първоначалния ни конфликт почувствах ледените пръсти на страха да

пробягват по тялото ми. Тя беше толкова крехка и очарователна, че лесно забравях каква е

всъщност.

И все пак не можех да се откажа толкова лесно. Такава възможност човек получава

буквално веднъж в живота си. Ако можех да убедя Фелуриан да ми сподели поне част от

онова, което знае, щях да науча неща, които никой в света не знаеше.