празен. Музиката винаги помагаше. Докато имах своята музика, никой товар не беше твърде

тежък, за да го понеса.

Вдигнах поглед и видях сълзи по лицето на Фелуриан. Това ми помогна да не се

срамувам толкова от сълзите по собственото си лице.

Почувствах, че я желая. Усещането беше притъпено от болката в гърдите ми, но това

докосване на желанието съсредоточи вниманието ми върху по-неотложните ми грижи.

Оцеляване. Бягство.

Фелуриан, изглежда, взе някакво решение, защото тръгна по възглавниците към мен.

Придвижваше се с предпазливо пълзене, спря на няколко крачки от мен и ме погледна.

— моят нежен поет има ли си име? — Гласът и беше толкова мек, че ме стресна.

Отворих уста да и отговоря, но спрях. Помислих си за луната, уловена с помощта на

собственото и име, и за хилядите приказни истории, които бях слушал като дете. Ако се

вярваше на Елодин, имената бяха скелетът на света. Поколебах се за миг, преди да реша, че

вече бях разкрил на Фелуриан далеч повече от името си.

— Аз съм Квоте. — Звукът на името ми сякаш ми помогна да стъпя отново на земята и

ме върна в тялото ми.

— Квоте — тя изрече името ми толкова нежно, че то ми напомни за птича песен, — би

ли ми попял толкова сладко отново? — Бавно протегна ръка, сякаш се страхуваше да не се

опари, и я постави леко върху моята. — моля? песните ти са като милувка, мой Квоте.

Тя произнесе името ми като началото на песен. Беше очарователно. И все пак не ми

допадна съвсем начинът, по който ме нарече нейния Квоте.

Усмихнах се. Най-вече защото нямах по-добра идея. Изсвирих няколко акорда за

настройване, после направих пауза и се замислих.

След това започнах да свиря „В гората на Фае“ — песен, посветена на самата Фелуриан.

Не беше особено хубава. Използваха се три акорда и двайсетина думи. Но постигна ефекта,

който търсех.

При споменаването на името и лицето на Фелуриан просветна. В нея нямаше фалшива

скромност. Тя знаеше, че е най-красивата и най-умелата. Знаеше, че мъжете разказват

истории за нея и каква е репутацията и. Никой мъж не можеше да и се съпротивлява и да и

устои. Към края на песента гордостта я накара да седне по-изправено от преди.

Довърших изпълнението си.

— Искаш ли да чуеш още някоя? — попитах аз.

Тя кимна и се усмихна нетърпеливо. Седна между възглавниците с изправен гръб,

царствена като кралица.

Започнах втора песен, подобна на първата. Казваше се „Лейди фае“ или нещо подобно.

Не знаех кой я е написал, но той имаше ужасяващия навик да вкарва допълнителни срички в

стиховете си. Не беше толкова зле, че в кръчмите да започнат да хвърлят разни неща по мен,

но малко оставаше и това да се случи.

Докато свирех, наблюдавах внимателно Фелуриан. Тя беше поласкана, но усещах, че е

леко недоволна. Сякаш бе раздразнена от нещо, но не знаеше от какво. Идеално.

Накрая изпълних песен, посветена на кралица Серуле. Гарантирам ви, че не сте я чували,

но съм сигурен, че този тип песни ви е познат. Написана е от някой подмазващ се менестрел,

който си търси покровител. Баща ми ме беше научил на тази песен, за да ми даде пример за

някои неща, които трябва да избягвам, когато пиша песен. Тя беше зашеметяващ пример за

посредственост. Ставаше ясно, че или авторът е абсолютно некадърен, или никога не е

срещал Серуле, или пък изобщо не я е намирал за привлекателна.

Докато я пеех, просто замених името на Серуле с това на Фелуриан. Освен това замених

някои по-хубави фрази с такива, които не са толкова поетични. Когато приключих, песента

беше станала наистина отвратителна, а физиономията на Фелуриан беше направо втрещена.

Останах да седя дълго време, сякаш обмислях нещо. Когато накрая заговорих, гласът ми

беше приглушен и колеблив:

— Лейди, мога ли да напиша песен за теб? — усмихнах и се смутено аз.

Усмивката и беше като луната, надничаща през облаците. Тя плесна с ръце и се хвърли

към мен с кокетно възхищение, обсипвайки ме с целувки.

Само страхът, че може да счупи лютнята, ми попречи да им се насладя подобаващо.