Фелуриан се отдръпна и седна съвсем неподвижно. Опитах няколко комбинации от

акорди, след това успокоих ръцете си и вдигнах поглед към нея.

— Ще я нарека „Балада за Фелуриан“.

Тя леко се изчерви и ме погледна през спуснатите си клепачи, едновременно свенливо и

безсрамно.

Като оставим нескромното самохвалство настрана, когато се захвана, пиша хубави песни,

а напоследък покрай службата при маера бях подобрил уменията си. Не съм най-добрият, но

съм един от най-добрите. Ако разполагам с достатъчно време, с тема, която си заслужава

вниманието, и с подходяща мотивация, се осмелявам да твърдя, че мога да напиша песен

почти толкова умело колкото Илиен. Почти.

Затворих очи и успях да изкарам сърцераздирателни звуци от лютнята си. Пръстите ми

летяха и уловиха музиката на вятъра в клоните на дърветата и шумоленето на листата.

След това потърсих онова отдалечено кътче на съзнанието ми, където лудата, бърбореща

част от мен през цялото време композираше песен за Фелуриан. Докоснах леко струните и

запях:

Проблясваща, сребърна луна

в очите и среднощен мрак разбуди.

Върху клепачите и пърхат пъстри пеперуди.

Косата и като черен сърп люлее се в тревата.

Вятърът си пее песента във гората.

Фелуриан! О, ти, прекрасна дама моя,

благословена да е твоята поляна.

На дъха ти лек не мога аз да устоя.

А косата ти е като сянка разпиляна.

Докато пеех, Фелуриан все повече притихваше. Към края на припева не бях сигурен дали

изобщо диша. Няколко от пеперудите, които бяха подплашени от сблъсъка ни преди малко,

се върнаха да танцуват около нас. Една от тях кацна върху ръката на Фелуриан и размаха

крилете си веднъж, после втори път — сякаш любопитна защо господарката и внезапно е

станала толкова тиха. Отново насочих поглед към лютнята си и избрах ноти, които бяха като

дъждовни капки, облизващи листата на дърветата.

Тя танцуваше в сенките, хвърляни от свещта.

Очите и душата ми с нея се изпълваха в нощта.

Усмивката и от всяка примка е по-здрава.

И затова легендата за фае пак е права.

Фелуриан! О, прекрасна моя дама!

Целувката ти е сладка като мед.

Зная, за всеки мъж е драма,

ако не те познава, той търси те навред.

Наблюдавах я с крайчеца на окото си. Тя седеше така, сякаш слушаше с цялото си тяло.

Очите и бяха широко отворени. Вдигна едната си ръка към устата и подплаши пеперудата,

кацнала върху пръстите и, а другата притисна към гърдите си, като бавно си пое дъх. Точно

това исках, но въпреки това изпитах разкаяние.

Наведох се към лютнята и пръстите ми продължиха да танцуват по струните. Акордите

се плискаха като вода в речни камъни и се носеха като топъл дъх, докосващ ухото. След това

внезапно станах груб и запях:

Очите и са синкав мрак,

като безоблачно небе в нощен зрак.

Достатъчни са уменията и в…

Пръстите ми започнаха да се движат неуверено върху струните и дори спрях за миг,

сякаш несигурен в нещо. Видях как Фелуриан излиза от унеса си и продължих:

Достатъчни са уменията и в любовта,

та на всеки мъж да му кипне кръвта.

Фелуриан! О, господарке ти сияйна!

Докосването ти е твойта скъпа тайна.

Аз до…

— какво?

Макар че очаквах тя да ме прекъсне, леденият и глас ме стресна дотолкова, че няколко

тона издрънчаха фалшиво, а пеперудите се разлетяха уплашено. Поех си дъх, докарах най-

невинното изражение, на което бях способен, и вдигнах поглед.

На лицето и бе изписана изненада, примесена с ярост.

— „та да му кипне кръвта“? — Когато чух тона и, усетих как кръвта напуска лицето ми.

Гласът и беше все така равен и мек като звука на далечна флейта. Но това не означаваше

нищо. Далечната гръмотевица не ти проглушава ушите, но усещаш тътена и в гърдите си.

Спокойствието в гласа и премина през мен точно по този начин.

— „та да му кипне кръвта“?

— Кръвта ми наистина закипя — опитах се да я успокоя аз, като донякъде успях да

запазя невинния си вид.

Фелуриан отвори уста, сякаш понечи да каже нещо, но отново я затвори. В очите и

блестеше истинска ярост.

— Съжалявам — казах аз. — Не трябваше да опитвам. — В гласа ми прозвуча нещо